За дясното и лявото по пътищата...
Сравнително лесно свикнах с движението в лявото платно. Обаче постоянно си задавах въпроса защо британците и тук, както в много други неща, се отличават от останалия свят. Все пак дясното е привилегированата страна на въображаемата вертикална равнина. Дори английската дума за дясно съвпада с тази за правилно. Защо само при движението по пътищата "Left is right and right is wrong"?
По едно време ми хрумна идеята, че вероятно всичко се корени в прословутото английско джентълменство. Навремето, когато са били произведени първите автомобили и са започвали да се обособяват привичките и правилата, свързани с новото превозно средство, скоростта на придвижване все още е била доста ниска. Може би тогава британците са предпочели лявата страна, та да могат да се ръкуват с дясната ръка с идващите насреща им джентълмени. :-)
А може би всичко е започнало още преди това, когато са се придвижвали с карети, каруци...
Не съм проверил има ли истина в тази догадка, но ми се струва най-малкото възможна и при всички положения забавна. :-) Попитах Марк, един колега от университета, който си е британец по рождение, защо в Англия движението е вляво, има ли някакви сведения как и защо е започнало това, но той не можа да ми каже. :-) За тях това си е просто една аксиома. Също като да попиташ в България "Абе вие защо се движите по дясното платно, а не лявото".
Транспортът...
Беше си удоволствие да се пътува в градския транспорт. Специално в Нотингам билетчето е лира и половина, но има и различни преференциални други варианти. Влиза се само през една врата, при шофьора, на когото показваш карта или си купуваш билет от него, който ти издава с 2-3 цъкания на копчета на автоматичен апарат за таксуване. Някои автобуси са снабдени с камери и екрани, на които се сменя образ от камерите и съобщения да не се яде, пие, слуша силна музика и да не се поставят краката на седалките. Не знам дали без тези писмени молби пътниците биха го правили... :-) Блъсканица в автобусите няма. Но най-приятното впечатление ми направи фактът, че шофьорите винаги са учтиви, почти всички пътници на слизане благодарят на шофьора или пожелават приятен ден или просто се усмихват. Шофьорите отвръщат на всеки. Аз лесно и без съпротива прихванах тази практика. :-)
За протокола ще отбележа също, че на червен светофар никой не си позволява да не спира. Дали пък не е защото на всеки (предполагам) светофар има камера и нарушаването на правилата неизбежно се отразява на джоба в посока изтъняване... :-)
Междуградските автобуси са със седалки, снабдени с предпазни колани. И в началото на пътуването шофьорът по уредбата на автобуса приканва пътниците да ги използват, понеже обратното е в нарушение на закона. Ми... нищо против нямах да си закопчая колана.
Влаковете са съвсем друга категория. Цената на пътуването с влак в Англия е няколко пъти по-висока от тази с автобус. И има защо. Много по-удобно е, а също и по-бързо. Дори стандартната класа си е много повече от нашата първа класа. Има все пак разлики в зависимост от компанията собственик на влаковете. Но поне за Ийст Мидландс Трейнс (East Midlands Trains) има масичка на разположение на всяка една седалка (споделена с една или няколко други), има и контакт, предназначен за включване на компютър или зарядно за телефон.
За организацията на обществото...
Тук бих споменал един пример, който според мен красноречиво показва разликите между БГ и UK. Когато по едно време към началото на април застудя и през нощта беше прехвърчал сняг, на сутринта по всички пешеходни алеи в университетския парк имаше поръсена сол. И то още на сутринта. Не знам кога и кой я е ръсил. Нищо, че нямаше нито лед, нито натрупан сняг. Очевидно не са били изненадани от времето. :-) За очеизбодна разлика с българската практика. Вярно, че прогнозата за голям студ беше известна от няколко дни. Но дори и да не беше така, хората са си решили проблема много практично. Забелязах, че на определени места са разположени малки контейнери за сол и пясък (нещо такова) и, при нужда, няма да се налага да се търси сол или пясък през девет планини в десета. Какво ни пречи и на нас да сложим нещо подобно покрай спирките на автобусите например? Аа, да - тогава пък се губи очарованието и емоцията от това да бъдеш изненадан от зимата, тюх... ;-) Пък ние определено сме си по-емоционални от британците. :-)
Също така, не знам дали в татковината вече сме стигнали дотам, че да ми позволят да върна в магазина панталон, който съм купил преди около 5 дни, понеже съм оплескал размера (ама верно зор си беше, докато се уцеля... те едни панталони, не можеш ги разбра ;-), или аз нещо съм много зле, или там нещо телосложенията им са бам башка :-) ). Хората си ми го замениха с друг, който си избрах, но биха ми върнали и парите, ако не исках друг. Не знам дали вече няма да мина за слабоумен, ако кажа, че се чудех дали да не върна и едни обувки, за които изведнъж реших, че са ми прекалено стегнати. :-P Разучих как стои въпросът и се оказа, че мога да го направя до 30 дни след покупката, стига обувките да са в продаваем вид. Е, все пак размислих и въобще не съжалявам. :-)
Забележителности...
В първата публикацийка от Нотингам бях писал, че ще отида някой ден да видя и мелницата на Джордж Грийн в Нотингам. Уви. Така и не се накумих... Изневерих на правилото на Чехов, че "Ако в първо действие на сцената виси пушка, то тя непременно трябва да гръмне до края на представлението". Е, аз показах пушката, но тя така и си остана да виси...
Не мога да повярвам също, че така и не намерих време да посетя поне още веднъж парка Уолатон.
Хора...
Определено е интересно преживяване да бъдеш в такава мултикултурна среда. Във Великобритания, поради нейния висок жизнен стандарт, идват хора откъде ли не в търсене на по-добро образование, на по-добра работа, на щастие...
Не мога да се сдържа да не изброя различните националности, с кора от които имах възможността да общувам пряко. Ето опит за подреждане в низходящ ред според броя хора от държава, с които съм общувал по време на тазгодишния си престой в Англия:
Великобритания, Испания, Италия, Китай, Полша, Малайзия, Мексико, Гърция, Франция, Чили, България, Португалия, Колумбия, Оман, Русия, Австралия, Холандия, Судан
Самите британци можеш ли ги разбра... През деня са едни, нощем са други. Денем се грижат обществото им да е подредено, някой да не остави някоя найлонова торбичка в близост до малко дете заради опасността то случайно да я вземе и да се задави с нея, инвалидите да са в равностойно положение на всички останали... В редица отношения са сред може би най-консервативните хора на света. Но нощем могат да се видят гледки, които на несвикналото око му идват малко в повече... поне при моето беше така. :-) Британките се обличат толкова екстравагантно, че се чудиш дали въобще са се облекли. И в най-големите студове те бодро крачат с някакви (никакви) ефирни дрешки, показали колкото могат повече плът, с някакъв лудешки плам в очите... Някои си слагат аксесоари като заешки ушички и други подобни, които биха помогнали по-лесно да станат обект на нечий интерес. Гледки на пиянски изцепки никак не липсват.
Като цяло обаче повечето време прекарах с хора, които не са британци. И общо взето всички бяха подвластни на британската култура и се съобразяваха с нея. (Нямам достатъчно впечатления да твърдя до каква степен съвременната британска култура е наистина британска и до каква е видоизменена от имигрантите.) На някои неща обаче чужденците видимо се дразнеха (освен на времето). Особено тези с по-гореща южна кръв като испанците. Особено на факта, че в някои нощни клубове няма да те пуснат, ако не си с подходящи обувки, независимо с какви дрехи си (и дали въобще си с дрехи). Веднъж заради мен не можахме да влезнем в едно заведение, защото бях с обувки, които минаваха за по-спортен тип, и се наложи да отидем другаде.
Също така впечатление ми направи, че испаноговорящите (май предимно от Мексико), когато са в числен превес, предпочитат да си говорят на испански и се получава така, че изолират останалите. Става дума за групово ходене някъде, а не просто да срещнеш някакви испанци някъде и да се чудиш защо не започват да говорят веднага на английски. На мен лично ми се случи веднъж. Определено си е неловко. Случило се е и на Аня от Полша и тя много възмутено разказваше за това и се беше зарекла да не ходи никъде, където преобладават испаноговорящи. Имаше и изключения, разбира се. Не всички проявяваха такова неуважение към околните. Като се замисля, в България сме като въпросните испаноговорящи. Предполагам и се надявам причината да е главно в недостатъчна увереност при говорене на английски или какъвто и да било чужд език.
Тук трябва да спомена, че италианците например говореха на английски, дори когато само един наоколо не говори италиански (освен ако не искат да си кажат нещо лично, което наистина не искат никой друг да разбере). И като стана дума за италианци, не може да не се набие в очите фактът, че от деветима италианци, които срещнах в Англия, всички бяха от двата големи острова - Сицилия и Сардиния (тук не включвам една италианка от областта около Венеция, която срещнах в Англия при първото ми идване преди 2 години). Те го обясняват с това, че на север стандартът на живот е по-висок и затова хората не забягват в чужбина, както тези от юг.
Също така ми се удаде възможността да видя 14-тия Далай Лама, Тензин Гятсо, който беше дошъл в Нотингам на 5-дневно посещение. Не съм будист, но определено някои източни философии са ми интересни. В два от тези пет дни посетих лекциите. Като цяло беше интересно, макар че някои неща, за които стана дума, са доста сложни за разбиране. :-) Други обаче са пределно прости.
Университетът...
Самият Нотингамски университет е един от най-престижните във Великобритания, в последните години е в Топ 15 на страната и Топ 100 на света. Имат двама Нобелови лауреати. Имат кампуси и в Китай и Малайзия.
Но за това няма да обяснявам, информация може да се намери в интернет, пък и аз нямам чак толкова преки впечатления като цяло. Ще спомена моите впечатления от конкретната обстановка, в която пребивавах и работих.
Посещението ми беше в School of Chemical and Environmental Engineering, което е нещо като катедра според нашите разбирания. Помещава се в една сграда със Scool of Civil Engineering и School of Materials, Mechanical and Manufacturing Engineering. Към тази сграда, в която са кабинетите на преподавателите и аудиториите, има свързани три сгради, които са нещо като двуетажни халета. В средата им има голямо празно пространство, в което са разположени най-различни машини, реактори, установки. От двете страни по дължина са разположени лаборатории и стаите на докторантите.
Като отидох, веднага ми беше дадено бюро с компютър, намиращо се в едно от помещенията за докторанти. Помещението е доста голямо и в него освен докторанти пребивават също и постдоци, както и малък брой магистранти. Такива помещения в тази катедра са общо три, доколкото ми е известно. В моето имаше около 30 души. За всеки си има достатъчно място, може да се диша съвсем спокойно. Според мен това е доста удачна идея. Така по-лесно се създават връзки между докторантите, независимо че работят по доста различни теми и в различни колективи. Особено като се има предвид, че там текучеството е голямо, едни идват за магистратура и си отиват, други идват за докторантура и си отиват, трети идват на посещение за малко (като мен) и си отиват. И ако не е този голям общ "кабинет", установяването на контакти определено би било по-трудно. Аз самият така завързах познанство с над 40 души, с някои от които, смея да твърдя, е и приятелство. С една групичка от около десетина души редовно обядвахме заедно и наистина се чувствах много добре сред тях.
А къде обядвахме... На първия етаж на сградата на трите катедри има две места, където се предлага храна, удачно кръстени "Refuel". Има правоъгълни маси с по 4 стола и кръгли маси със столове тип щъркели, чийто брой не е ограничен и зависи от компанията. За да ползваш масите и столовете не е задължително да купиш храната си от там, може да си си приготвил вкъщи. Но винаги можеш и да допълниш с някое сокче или кафе, или десертче.
А в по-топлите и слънчеви дни може да се излезе навън, на моравата, която се намира между тази сграда и сградата на School of Chemistry, точно до тези заведения за хранене. Голямо удоволствие е да похапваш с добра компания на тревицата, под цъфтящи черешови дървета, а "за десерт" да похвърляш фризби. :-)
Освен на обяд, можеш да се видиш с колегите за чаша чай или кафе в стаята за срещи, намираща се точно до стаята на докторантите, в която бях аз. А времето за чай в Англия се уважава много. :-) Часовете са обикновено към 10 сутринта и към 4 след обяд. Там си има няколко маси с по шест стола всяка, една кръгла маса с около осем стола, една маса с диванче и няколко кресла наоколо, хладилник, в който редовно се намира прясно мляко, машина за гореща вода, с която да си направиш чай или кафе, кутии с няколко вида чай, машина за минерална вода, мивка, шкафчета с различна посуда. Освен това около масата с диванчето винаги има материали за четене свързани с университета, разните програми за обучение, също различни новини от науката, както и издания на Кралското Общество по Химия.
Та там също прекарах немалко време за целия си престой, включително и едно изненадващо минипарти за рождения ден на Марк, както и почерпка с торта за моя рожден ден. :-)
Всеки в университета има достъп до огромен брой електронни издания на научни списания - нещо, което е напълно естествено за един нормален университет, но все още блян за българските (поне за Софийския, за другите не мога да твърдя).
Друго нещо, което ми направи много добро впечатление, беше, че всеки път, когато си влизаш в профила на компютъра, в началото виждаш някакво съобщение с информация за различни предстоящи неща. Например - предстоящ ремонт на еди кой си булевард около университета от еди коя си до еди коя си дата; предстояща работа по компютърната мрежа от еди колко си до еди колко си часа на определен почивен ден с предупреждение за възможни проблеми с мрежата по това време; предстоящо провеждане на подбор за еди какви си спортове за девойки като част от подготовката на тима на Великобритания за Олимпийските игри през 2012 г. Разликата с България няма да я коментирам. Тя все още е очеизбодна.
Сградите на университета са събрани в четири кампуса. Единият извън града, другите са сравнително близо един до друг. Основният от тях и също най-голям се намира в един прекрасен парк, Университетския парк, в който са разположени и 16 общежития за студентите, или Halls of residence, както ги наричат. В такова нещо живях и аз. Има и една голяма поляна, на която често студентите практикуват някакъв спорт, най-често футбол и ръгби. Има си тенис кортове, футболни и баскетболни игрища. В университетския парк има и езеро, в което и около което си щъкат различни водоплаващи птици и виковете им са част от ежедневието. Просто е удоволствие да се разхождаш там.
Като отворих дума и за спорт, не мога да не отбележа прекрасните си впечатления от университетската спортна база. В един от кампусите има модерна спортна зала, която студентите могат да ползват срещу годишна такса, която за британските стандарти е символична. Там успях да поиграя баскетбол три пъти, като на третия успях сериозно да си навехна един пръст на ръката, което сложи край на баскетболната ми кариера в Нотингам. Една седмица беше надут и все още ме боли, а минаха вече три седмици.
Доста по-често играх футбол. Играхме на едни малки игрища с изкуствена трева, наброяващи 16, ако не ме лъже паметта, и намиращи се на 3-4 километра от университета. Вратите са много странни - ниски около метър, но за сметка на това широки около 4 метра. За пръв път играх на изкуствена трева, не е зле. :-)
Взех участие и в един турнир по билярд, организиран от колега. Имаше даже и награди. За победителите - купи, за тези с най-много загуби - дървени лъжици. :-) Основната цел обаче беше забавление. И се получи. :-)
Несъвършенствата... ;-)
Е, не всичко е идеално и в Англия. Една от алеите, по които минавах всеки ден на път за катедрата, по едно време беше разкопана и я държаха така около две седмици, без видимо да правят нещо по нея. Но все пак беше подходящо изолирана.
Станах свидетел и на един случай, когато един пиян беше паднал под една пейка на една спирка в центъра на Нотингам и лежеше като мъртъв. До него имаше строшена бутилка. Това беше малко след полунощ. Едни младежи се обадиха на бърза помощ и обясниха за какво става дума. След малко дойде една кола, като линейка, ама май не съвсем. Внесоха горкия човечец вътре и аз очаквах, че ще го откарат нанякъде. Нищо подобно. След около 15-20 минути онзи си излезна и, клатушкайки се, си хвана пътя. :-) Същата нощ, малко след споменатата случка и само на около 50 метра от нея, видях пък как полицията закопчава някакъв и го тика в патрулката. Така и не разбрах какво беше станало.
Относно работата, която трябваше да свърша в университета, също имаше гафове, които съм изненадан, че са възможни в Англия.
И така, посещението ми приключи. Определено съм благодарен, че имах възможност да срещна хората, които срещнах. И наистина времето, прекарано с тях, ще ми липсва.
Няма коментари:
Публикуване на коментар