Нещо като обобщение

Посещението ми в Нотингам е вече към своя край. Вече писах за някои от местата, които посетих, и нещата, които видях (Разходката до галериите на правосъдието и Нотингамските пещери, Уолатон парк, Nano what?, екскурзията до родното място на Шекспир, резервата Атънбъро, Лондон, къмпинга в Пийк дистрикт, състезанието на E.ON.). Но за някои неща така и не намерих време. Ще се опитам сега да спомена още някои впечатления.


За дясното и лявото по пътищата...
Сравнително лесно свикнах с движението в лявото платно. Обаче постоянно си задавах въпроса защо британците и тук, както в много други неща, се отличават от останалия свят. Все пак дясното е привилегированата страна на въображаемата вертикална равнина. Дори английската дума за дясно съвпада с тази за правилно. Защо само при движението по пътищата "Left is right and right is wrong"?
По едно време ми хрумна идеята, че вероятно всичко се корени в прословутото английско джентълменство. Навремето, когато са били произведени първите автомобили и са започвали да се обособяват привичките и правилата, свързани с новото превозно средство, скоростта на придвижване все още е била доста ниска. Може би тогава британците са предпочели лявата страна, та да могат да се ръкуват с дясната ръка с идващите насреща им джентълмени. :-)
А може би всичко е започнало още преди това, когато са се придвижвали с карети, каруци...
Не съм проверил има ли истина в тази догадка, но ми се струва най-малкото възможна и при всички положения забавна. :-) Попитах Марк, един колега от университета, който си е британец по рождение, защо в Англия движението е вляво, има ли някакви сведения как и защо е започнало това, но той не можа да ми каже. :-) За тях това си е просто една аксиома. Също като да попиташ в България "Абе вие защо се движите по дясното платно, а не лявото".

Транспортът...
Беше си удоволствие да се пътува в градския транспорт. Специално в Нотингам билетчето е лира и половина, но има и различни преференциални други варианти. Влиза се само през една врата, при шофьора, на когото показваш карта или си купуваш билет от него, който ти издава с 2-3 цъкания на копчета на автоматичен апарат за таксуване. Някои автобуси са снабдени с камери и екрани, на които се сменя образ от камерите и съобщения да не се яде, пие, слуша силна музика и да не се поставят краката на седалките. Не знам дали без тези писмени молби пътниците биха го правили... :-) Блъсканица в автобусите няма. Но най-приятното впечатление ми направи фактът, че шофьорите винаги са учтиви, почти всички пътници на слизане благодарят на шофьора или пожелават приятен ден или просто се усмихват. Шофьорите отвръщат на всеки. Аз лесно и без съпротива прихванах тази практика. :-)
За протокола ще отбележа също, че на червен светофар никой не си позволява да не спира. Дали пък не е защото на всеки (предполагам) светофар има камера и нарушаването на правилата неизбежно се отразява на джоба в посока изтъняване... :-)
Междуградските автобуси са със седалки, снабдени с предпазни колани. И в началото на пътуването шофьорът по уредбата на автобуса приканва пътниците да ги използват, понеже обратното е в нарушение на закона. Ми... нищо против нямах да си закопчая колана.
Влаковете са съвсем друга категория. Цената на пътуването с влак в Англия е няколко пъти по-висока от тази с автобус. И има защо. Много по-удобно е, а също и по-бързо. Дори стандартната класа си е много повече от нашата първа класа. Има все пак разлики в зависимост от компанията собственик на влаковете. Но поне за Ийст Мидландс Трейнс (East Midlands Trains) има масичка на разположение на всяка една седалка (споделена с една или няколко други), има и контакт, предназначен за включване на компютър или зарядно за телефон.

За организацията на обществото...
Тук бих споменал един пример, който според мен красноречиво показва разликите между БГ и UK. Когато по едно време към началото на април застудя и през нощта беше прехвърчал сняг, на сутринта по всички пешеходни алеи в университетския парк имаше поръсена сол. И то още на сутринта. Не знам кога и кой я е ръсил. Нищо, че нямаше нито лед, нито натрупан сняг. Очевидно не са били изненадани от времето. :-) За очеизбодна разлика с българската практика. Вярно, че прогнозата за голям студ беше известна от няколко дни. Но дори и да не беше така, хората са си решили проблема много практично. Забелязах, че на определени места са разположени малки контейнери за сол и пясък (нещо такова) и, при нужда, няма да се налага да се търси сол или пясък през девет планини в десета. Какво ни пречи и на нас да сложим нещо подобно покрай спирките на автобусите например? Аа, да - тогава пък се губи очарованието и емоцията от това да бъдеш изненадан от зимата, тюх... ;-) Пък ние определено сме си по-емоционални от британците. :-)
Също така, не знам дали в татковината вече сме стигнали дотам, че да ми позволят да върна в магазина панталон, който съм купил преди около 5 дни, понеже съм оплескал размера (ама верно зор си беше, докато се уцеля... те едни панталони, не можеш ги разбра ;-), или аз нещо съм много зле, или там нещо телосложенията им са бам башка :-) ). Хората си ми го замениха с друг, който си избрах, но биха ми върнали и парите, ако не исках друг. Не знам дали вече няма да мина за слабоумен, ако кажа, че се чудех дали да не върна и едни обувки, за които изведнъж реших, че са ми прекалено стегнати. :-P Разучих как стои въпросът и се оказа, че мога да го направя до 30 дни след покупката, стига обувките да са в продаваем вид. Е, все пак размислих и въобще не съжалявам. :-)

Забележителности...
В първата публикацийка от Нотингам бях писал, че ще отида някой ден да видя и мелницата на Джордж Грийн в Нотингам. Уви. Така и не се накумих... Изневерих на правилото на Чехов, че "Ако в първо действие на сцената виси пушка, то тя непременно трябва да гръмне до края на представлението". Е, аз показах пушката, но тя така и си остана да виси...
Не мога да повярвам също, че така и не намерих време да посетя поне още веднъж парка Уолатон.

Хора...
Определено е интересно преживяване да бъдеш в такава мултикултурна среда. Във Великобритания, поради нейния висок жизнен стандарт, идват хора откъде ли не в търсене на по-добро образование, на по-добра работа, на щастие...
Не мога да се сдържа да не изброя различните националности, с кора от които имах възможността да общувам пряко. Ето опит за подреждане в низходящ ред според броя хора от държава, с които съм общувал по време на тазгодишния си престой в Англия:
Великобритания, Испания, Италия, Китай, Полша, Малайзия, Мексико, Гърция, Франция, Чили, България, Португалия, Колумбия, Оман, Русия, Австралия, Холандия, Судан
Самите британци можеш ли ги разбра... През деня са едни, нощем са други. Денем се грижат обществото им да е подредено, някой да не остави някоя найлонова торбичка в близост до малко дете заради опасността то случайно да я вземе и да се задави с нея, инвалидите да са в равностойно положение на всички останали... В редица отношения са сред може би най-консервативните хора на света. Но нощем могат да се видят гледки, които на несвикналото око му идват малко в повече... поне при моето беше така. :-) Британките се обличат толкова екстравагантно, че се чудиш дали въобще са се облекли. И в най-големите студове те бодро крачат с някакви (никакви) ефирни дрешки, показали колкото могат повече плът, с някакъв лудешки плам в очите... Някои си слагат аксесоари като заешки ушички и други подобни, които биха помогнали по-лесно да станат обект на нечий интерес. Гледки на пиянски изцепки никак не липсват.
Като цяло обаче повечето време прекарах с хора, които не са британци. И общо взето всички бяха подвластни на британската култура и се съобразяваха с нея. (Нямам достатъчно впечатления да твърдя до каква степен съвременната британска култура е наистина британска и до каква е видоизменена от имигрантите.) На някои неща обаче чужденците видимо се дразнеха (освен на времето). Особено тези с по-гореща южна кръв като испанците. Особено на факта, че в някои нощни клубове няма да те пуснат, ако не си с подходящи обувки, независимо с какви дрехи си (и дали въобще си с дрехи). Веднъж заради мен не можахме да влезнем в едно заведение, защото бях с обувки, които минаваха за по-спортен тип, и се наложи да отидем другаде.
Също така впечатление ми направи, че испаноговорящите (май предимно от Мексико), когато са в числен превес, предпочитат да си говорят на испански и се получава така, че изолират останалите. Става дума за групово ходене някъде, а не просто да срещнеш някакви испанци някъде и да се чудиш защо не започват да говорят веднага на английски. На мен лично ми се случи веднъж. Определено си е неловко. Случило се е и на Аня от Полша и тя много възмутено разказваше за това и се беше зарекла да не ходи никъде, където преобладават испаноговорящи. Имаше и изключения, разбира се. Не всички проявяваха такова неуважение към околните. Като се замисля, в България сме като въпросните испаноговорящи. Предполагам и се надявам причината да е главно в недостатъчна увереност при говорене на английски или какъвто и да било чужд език.
Тук трябва да спомена, че италианците например говореха на английски, дори когато само един наоколо не говори италиански (освен ако не искат да си кажат нещо лично, което наистина не искат никой друг да разбере). И като стана дума за италианци, не може да не се набие в очите фактът, че от деветима италианци, които срещнах в Англия, всички бяха от двата големи острова - Сицилия и Сардиния (тук не включвам една италианка от областта около Венеция, която срещнах в Англия при първото ми идване преди 2 години). Те го обясняват с това, че на север стандартът на живот е по-висок и затова хората не забягват в чужбина, както тези от юг.

Също така ми се удаде възможността да видя 14-тия Далай Лама, Тензин Гятсо, който беше дошъл в Нотингам на 5-дневно посещение. Не съм будист, но определено някои източни философии са ми интересни. В два от тези пет дни посетих лекциите. Като цяло беше интересно, макар че някои неща, за които стана дума, са доста сложни за разбиране. :-) Други обаче са пределно прости.

Университетът...
Самият Нотингамски университет е един от най-престижните във Великобритания, в последните години е в Топ 15 на страната и Топ 100 на света. Имат двама Нобелови лауреати. Имат кампуси и в Китай и Малайзия.
Но за това няма да обяснявам, информация може да се намери в интернет, пък и аз нямам чак толкова преки впечатления като цяло. Ще спомена моите впечатления от конкретната обстановка, в която пребивавах и работих.
Посещението ми беше в School of Chemical and Environmental Engineering, което е нещо като катедра според нашите разбирания. Помещава се в една сграда със Scool of Civil Engineering и School of Materials, Mechanical and Manufacturing Engineering. Към тази сграда, в която са кабинетите на преподавателите и аудиториите, има свързани три сгради, които са нещо като двуетажни халета. В средата им има голямо празно пространство, в което са разположени най-различни машини, реактори, установки. От двете страни по дължина са разположени лаборатории и стаите на докторантите.
Като отидох, веднага ми беше дадено бюро с компютър, намиращо се в едно от помещенията за докторанти. Помещението е доста голямо и в него освен докторанти пребивават също и постдоци, както и малък брой магистранти. Такива помещения в тази катедра са общо три, доколкото ми е известно. В моето имаше около 30 души. За всеки си има достатъчно място, може да се диша съвсем спокойно. Според мен това е доста удачна идея. Така по-лесно се създават връзки между докторантите, независимо че работят по доста различни теми и в различни колективи. Особено като се има предвид, че там текучеството е голямо, едни идват за магистратура и си отиват, други идват за докторантура и си отиват, трети идват на посещение за малко (като мен) и си отиват. И ако не е този голям общ "кабинет", установяването на контакти определено би било по-трудно. Аз самият така завързах познанство с над 40 души, с някои от които, смея да твърдя, е и приятелство. С една групичка от около десетина души редовно обядвахме заедно и наистина се чувствах много добре сред тях.
А къде обядвахме... На първия етаж на сградата на трите катедри има две места, където се предлага храна, удачно кръстени "Refuel". Има правоъгълни маси с по 4 стола и кръгли маси със столове тип щъркели, чийто брой не е ограничен и зависи от компанията. За да ползваш масите и столовете не е задължително да купиш храната си от там, може да си си приготвил вкъщи. Но винаги можеш и да допълниш с някое сокче или кафе, или десертче.
А в по-топлите и слънчеви дни може да се излезе навън, на моравата, която се намира между тази сграда и сградата на School of Chemistry, точно до тези заведения за хранене. Голямо удоволствие е да похапваш с добра компания на тревицата, под цъфтящи черешови дървета, а "за десерт" да похвърляш фризби. :-)
Освен на обяд, можеш да се видиш с колегите за чаша чай или кафе в стаята за срещи, намираща се точно до стаята на докторантите, в която бях аз. А времето за чай в Англия се уважава много. :-) Часовете са обикновено към 10 сутринта и към 4 след обяд. Там си има няколко маси с по шест стола всяка, една кръгла маса с около осем стола, една маса с диванче и няколко кресла наоколо, хладилник, в който редовно се намира прясно мляко, машина за гореща вода, с която да си направиш чай или кафе, кутии с няколко вида чай, машина за минерална вода, мивка, шкафчета с различна посуда. Освен това около масата с диванчето винаги има материали за четене свързани с университета, разните програми за обучение, също различни новини от науката, както и издания на Кралското Общество по Химия.
Та там също прекарах немалко време за целия си престой, включително и едно изненадващо минипарти за рождения ден на Марк, както и почерпка с торта за моя рожден ден. :-)
Всеки в университета има достъп до огромен брой електронни издания на научни списания - нещо, което е напълно естествено за един нормален университет, но все още блян за българските (поне за Софийския, за другите не мога да твърдя).
Друго нещо, което ми направи много добро впечатление, беше, че всеки път, когато си влизаш в профила на компютъра, в началото виждаш някакво съобщение с информация за различни предстоящи неща. Например - предстоящ ремонт на еди кой си булевард около университета от еди коя си до еди коя си дата; предстояща работа по компютърната мрежа от еди колко си до еди колко си часа на определен почивен ден с предупреждение за възможни проблеми с мрежата по това време; предстоящо провеждане на подбор за еди какви си спортове за девойки като част от подготовката на тима на Великобритания за Олимпийските игри през 2012 г. Разликата с България няма да я коментирам. Тя все още е очеизбодна.
Сградите на университета са събрани в четири кампуса. Единият извън града, другите са сравнително близо един до друг. Основният от тях и също най-голям се намира в един прекрасен парк, Университетския парк, в който са разположени и 16 общежития за студентите, или Halls of residence, както ги наричат. В такова нещо живях и аз. Има и една голяма поляна, на която често студентите практикуват някакъв спорт, най-често футбол и ръгби. Има си тенис кортове, футболни и баскетболни игрища. В университетския парк има и езеро, в което и около което си щъкат различни водоплаващи птици и виковете им са част от ежедневието. Просто е удоволствие да се разхождаш там.
Като отворих дума и за спорт, не мога да не отбележа прекрасните си впечатления от университетската спортна база. В един от кампусите има модерна спортна зала, която студентите могат да ползват срещу годишна такса, която за британските стандарти е символична. Там успях да поиграя баскетбол три пъти, като на третия успях сериозно да си навехна един пръст на ръката, което сложи край на баскетболната ми кариера в Нотингам. Една седмица беше надут и все още ме боли, а минаха вече три седмици.
Доста по-често играх футбол. Играхме на едни малки игрища с изкуствена трева, наброяващи 16, ако не ме лъже паметта, и намиращи се на 3-4 километра от университета. Вратите са много странни - ниски около метър, но за сметка на това широки около 4 метра. За пръв път играх на изкуствена трева, не е зле. :-)
Взех участие и в един турнир по билярд, организиран от колега. Имаше даже и награди. За победителите - купи, за тези с най-много загуби - дървени лъжици. :-) Основната цел обаче беше забавление. И се получи. :-)



Несъвършенствата... ;-)
Е, не всичко е идеално и в Англия. Една от алеите, по които минавах всеки ден на път за катедрата, по едно време беше разкопана и я държаха така около две седмици, без видимо да правят нещо по нея. Но все пак беше подходящо изолирана.
Станах свидетел и на един случай, когато един пиян беше паднал под една пейка на една спирка в центъра на Нотингам и лежеше като мъртъв. До него имаше строшена бутилка. Това беше малко след полунощ. Едни младежи се обадиха на бърза помощ и обясниха за какво става дума. След малко дойде една кола, като линейка, ама май не съвсем. Внесоха горкия човечец вътре и аз очаквах, че ще го откарат нанякъде. Нищо подобно. След около 15-20 минути онзи си излезна и, клатушкайки се, си хвана пътя. :-) Същата нощ, малко след споменатата случка и само на около 50 метра от нея, видях пък как полицията закопчава някакъв и го тика в патрулката. Така и не разбрах какво беше станало.
Относно работата, която трябваше да свърша в университета, също имаше гафове, които съм изненадан, че са възможни в Англия.

И така, посещението ми приключи. Определено съм благодарен, че имах възможност да срещна хората, които срещнах. И наистина времето, прекарано с тях, ще ми липсва.

E.ON. competition

Вчера в Нотингамския университет имаше интересно мероприятие, организирано от университета и енергийната компания E.ON. Докторанти, чиято работа е на тематика, свързана с енергия и околна среда, трябваше да представят постер, където да покажат какъв е проектът им, с какво той е полезен и какви са етапите в изпълнението на проекта. Имаше и солиден стимул - 8000 лири стерлинги награден фонд.

Аз разбрах за това от колеги, които участваха. Някои от тях трескаво се подготвяха за представянето. :-) (Писаха постер в последния момент, това ми е доста познато :-) .)

Първата част на събитието, която аз пропуснах да проследя, е била разглеждане на постерите от журито и от участници и посетители. Колко посетители освен участниците е имало не знам точно, но ми казаха, че не са били кой знае колко много, по-малко от участниците със сигурност. Та от всичките може би двайсетина-трийсет постера 6 са били избрани от журито като финалисти, а авторите им съответно е трябвало и устно да представят работата си. Също така посетителите и участниците са имали възможност да гласуват за постера, който най-много им е харесал.
Втората част на събитието, на която аз присъствах, беше представяне на E.ON., както и съвети за подготовка за интервю при кандидатстване за работа. Освен мен имаше още един-двама "зрители". На мен лично ми беше интересно. Знае ли човек, може и да е полезно един ден. :-)
След това представяне дойде часът да бъдат обявени наградените. Първо съобщиха втора и първа награда от вота на посетителите. Съответно 250 и 500 лири. И двете отидоха при мои приятели - съответно при Мануела Рало (Италия) и Сузана Гарсия Лопес (Испания). :-)
После журито съобщи, че има и три специално похвалени работи (specially commended), стимулирани с 250 лири. Една от тези три награди отново отиде при приятел - Аня Каминска (Полша). :-)
Накрая дойде редът за шестте щастливци, избрани от журито. От шесто до четвърто място наградата беше една и съща - 500 лири. Трето, второ и първо съответно бяха възнаградени с 1000, 1500 и 2500 лири. От приятелите тук с 500 лири се обогати Клаудио Авила (Чили), а Сузана удари нови 1500, за да закръгли на 2000 с тези от посетителския вот. :-)
На печелившите - ЧЕСТИТО!!! :-)

Освен това от Е.ОН. бяха оставили на една маса една купчина химикалки и енергоспестяващи крушки (Филипс) за раздаване за участниците и няколкото посетители, останали докрая. Голямо шоу беше. :-) Някои заграбиха по цели 3 крушки. :-) Авантата си е чиста печалба. ;-) Особено като знам какво са цените на тези крушки... И аз щях да взема, ама и без това си имам достатъчно багаж за на връщане, така че се въздържах. :-) Всъщност, взех си една химикалка.
Имаше, естествено, и кафе и чай, плюс няколко вида сладкишчета. Тук вече не се въздържах. :-)

След това отпразнувахме подобаващо в един често посещаван от студенти и докторанти пъб близо до университета. :-)

Време е и в България да се случват такива неща. Наистина вече се правят опити от ръководството на Химическия факултет на СУ за такава връзка университет-фирми, но нещата могат да бъдат къде-къде по-добре. Това събитие е един добър пример.

Къмпинг в Пийк дистрикт

За трите почивни дни към края на май, от 24-ти до 26-ти, които се събираха заради втория майски bank holiday Monday, се появи предложение да отидем на къмпинг. Предложението беше на Аня от Полша, понеже й беше писнало все по заведения и барбекюта, които поради необичайно хубавото време напоследъл бяха позачестили. :-) Избрахме си за дестинация националния парк Пийк дистрикт (Peak District), намиращ се в централна Англия, между Манчестър, Шефилд и Дарби. Обаче точно за този уикенд прогнозата за времето беше лоша, студено с валежи. Затова доста хора решиха да не рискуват да подложат телата си на някоя капка вода в повече и нова прическа поради липса на безветрие. Смелчаците се оказахме - Аня, Рич (Колумбия), Мария (Испания), Абдул (Великобритания, Судан), Еду (Испания), Аймаро (Италия), Хайтам (Оман), Йоана (Франция, съквартирантка на Мария) и, естествено, аз. Трябва да добавя, че Мануела (Италия) нямаше как да дойде, понеже си беше в Италия по това време, а Лаура (също Италия) се стягаше за пътуване до САЩ и много съжаляваше, че пропуска събитието. Решихме да останем там за два дни, от 23-ти, петък вечерта до 25-ти, неделя по обяд, понеже Рич и аз поради различни причини трябваше да сме в Нотингам в понеделник.
Мястото на събитието след немалко препятствия бе заковано - в района на градчето Касълтън (Castleton), долината Хоуп (Hope valley), Дарбишър. Доста труд положи Аня, докато намери място, където да има свободни места за палатки. Аз в България на къмпинг съм бил само веднъж, като петокласник - едно едноседмично ходене на палатка с родителите ми и приятелско семейство на язовир Батак. Та не знам как е у нас, за резилите. В Англия си има места за къмпинг, като всяко си има капацитет, и обикновено е нужна ранна резервация. Особено в нашия случай заради трите почивни дни. Определено имахме и късмет Аня да говори по телефона с дъщерята на собствениците на мястото за къмпинг. Детето взело, че казало, че имат места. След това Аня пак се свързала за доуточнения и се оказало, че всъщност нямат места. Но обяснила, че вече й е било казано, че места има... И така се уредихме с място във фермата Роутър (Rowter farm). :-) Доста от местата, предлагащи къмпинг, са ферми.
Аня беше успяла да уреди три палатки, понеже никой от нас нямаше своя. :-) Едната беше обещана от преподавател, който живее много близо до мястото, където отивахме. И се бяха разбрали да ги даде като идем там, и също да посрещне Абдул, понеже едно място не ни достигаше в колата.

В дните до заминаването в Нотингам времето започна да се разваля. Прогнозите за лошо време висяха със страшна сила. :-) Дори в петъка на заминаването в Нотингам заваля дъжд, докато обядвахме, и Стив (Гърция) злорадо-шеговито се засмя, посочвайки капките. :-) След това не спря да вали. Аз обаче бях възприел друга тактика за борба с лошите прогнози за времето и няколко дни сериозно убеждавах колегите, че ако си мислим, че няма да вали, то няма да вали. :-) Назначихме група по "грижа за времето" - аз и Мария. :-) Вече имахме опит от преди две седмици за едно барбекю, когато уж прогнозата беше за дъжд и всички щяха да се отказват, но след разговори за танци против дъжд :-) прогнозата се беше променила в последния момент и на другия ден беше доста топло и предимно слънчево. :-)

Тръгнахме след работа. Валеше сериозно. Помъкнахме едни раници, торби... Всичко това беше складирано в университета. :-) Бяхме интересна гледка. :-) Бяхме с колата на Рич, където бяха още и Аня, Мария и Еду. Абдул, горкичкият, беше тръгнал с автобус преди нас. Хайтам, Аймаро и Йоана щяха да дойдат на другия ден с колата на Хайтам. Забавихме се страшно много, докато напазаруваме с Аня, Мария и Еду в Sainsbury преди излизане от Нотингам. Дали да вземем от този или онзи хляб, каква бира да вземем, колко чушки ще стигнат за една шопска салата... :-) За тая салата купих специално и купа. :-) Все пак тръгнахме към Пийк дистрикт, след като Рич ни се накара, когато ни видя как се маем.
Аз бях в ролята на навигатор, тъй като никой от присъстващите не беше ходил там и не знаеше пътя, а аз обявих, че се справям добре с карти. Успяхме да се оправим с намирането на пътя, пътните им карти са много добри, означенията на пътищата също. Не е като в България, където загубването е почти сигурно. Освен това от време на време се включваше по телефона и този преподавател, вече доловимо ядосан, понеже наистина закъснявахме и му проваляхме някакви планове, и ни питаше къде сме и ни съветваше от къде трябва да минем. След Честърфийлд, малко преди да навлезем в Пийк дистрикт, дъждът спря. Най-после обнадеждение. Стигнахме във фермата малко преди здрач. Тя се намира на един хълм над Касълтън.

Беше си студено вече, Абдул вече беше чакал около 1-2 часа почти без никакви връхни дрехи. А все пак той е със судански корени... Преподавателят ни даде палатката, даде указания къде ще е най-добре да я разположим предвид очаквания силен вятър, даде да се разбере, че е ядосан, и си тръгна, понеже заради нас закъсняваше с много. Голям зор видяхме с опъването на палатките, особено на голямата. :-) Сигурно сме били интересна гледка. Даже един съсед предложи доброволно услугите си да ни помогне. :-) И някак си се справихме. В голямата палатка се настанихме аз, Рич, Еду и Абдул, в една от по-малките бяха Мария и Аня. Третата запазихме за Аймаро и Хайтам. Йоана също щеше да е в женската палатка.
Вечерта продължи с греене на консерви на газов котлон под светлината на фенерче от телефон в преддверието на голямата палатка. Отварянето на консервите ставаше с едно калпаво ножче, понеже бяха от тези без механизъм за отваряне, а никой не се беше сетил да вземе отварачка. Задушевна атмосфера откъдето и да го погледнеш... :-)
През нощта си настана порядъчен студ. Аз бях дал полара си на Мария, понеже тя видимо се нуждаеше от нещо по-засвета. :-) Но на мен с якенце и блуза ми беше приемливо. Ама хубаво, че Аня ми беше дала стария си спален чувал, иначе не се знае дали нямаше да ме намерят озъбен на сутринта. :-P Шегата настрана, беше доста хладно, но търпимо.



На другия ден станах пръв, нещо нечувано. :-) Може би от студ, може би воден от страха да не би да се събере голяма опашка за тоалетната и банята, които бяха само по един чифт (по едно от двете за мъжете и по едно за жените) за целия къмпинг. Даже купих и закуска за останалите от "лавката" до къщата на собствениците - домашно приготвени scones, което не знам как се превежда, но е нещо като малка питчица или кифличка. Вкусно си беше, вървеше с конфитюр.
След като всички минаха през въпросните две места (на колежките им отне над час), решихме да си направим една разходка до Касълтън, където щяхме да се срещнем с втората група ентусиасти.
Оказа се, че Пийк дистрикт наистина е доста красиво място. Разхвърляни из пейзажа са хълмове и долини между тях, високи чукари... И всичко това облечено в една тучна зеленина. Дървета почти липсват, само тук таме се вижда някоя малка горичка. Останалото са пасища за овце и крави. А овце с малки агънца видяхме доста по пътя към Касълтън, минаващ през един хълм и спускащ се надолу. Също имахме и близка среща с една крава, която след началното дружелюбие при опитите за погалване по врата от страна на Рич и Еду, изведнъж реши да ги постресне. :-) Поради липсата на гора вятърът горе по билото си беше наистина силничък.
За Касълтън няма кой знае какво да приказвам. Там се срещнахме с останалите трима, хапнахме сладолед и решихме да посетим две от забележителностите наоколо. А те са пет. Четири са пещери, има и едни останки от средновековен замък.
Първо се покатерихме до останките на замъка, понащракахме се, поизтегнахме се за малко на тревата покрай него, в непосредствена близост до пропаст откъм гърба на замъка (гледано спрямо Касълтън). Е, имаше си ограда, няма нужда да ви се изправят косите. :-) От горе могат да се видят в далечината хълмовете от другата страна на Касълтън и връх Мам Тор, който въпреки скромните си малко над 500 м.н.в., все пак хваща окото. Особено на фона на всичко останало в Англия. А самият замък е част от поредица обекти в Англия, които са обект на специални грижи, и е нещо като нашите 100 национални туристически обекта. На входа на пътя към замъка още долу в ниското имаше разпечатана прогноза за времето от БиБиСи, която пак не беше от най-благоприятните, но ние продължавахме да се надяваме, че няма да ни вали.
После решихме да се пуснем с лодка в една от пещерите, която всъщност е по-скоро канал, изкопан в миналото от разни миньори, ако съм разбрал правилно. Изкарахме късмет, понеже изпуснахме последния курс, но понеже имаше доста желаещи, решиха да направят компромис и да пуснат още един. До канала се стига след слизане след няколкостотин стъпала. Имаше си екскурзовод в лодката, който обясняваше разни неща за пещерата и от време на време се опитваше да пусне някоя шегичка, опита се и да накара някой да изпее нещо. :-) Обаче аз почти нищо не разбрах от всичко, което наприказва, понеже говореше на някакъв кофти диалект. Чувал съм, че манчестърският е доста неразбираем, та може някакъв такъв да е, поради близостта до Манчестър. Оказа се, че от нашата нотингамска групичка никой не е разбрал какво точно говори. Накрая на тунела имаше малка площадка, където можеше да се слезе от лодката. Наредихме се за някоя друга снимка и обратно към светлината. Оформи се мнение, че всъщност тая пещера не беше кой знае какво. Но за мен все пак си струваше, някакво разнообразие.
На връщане към къмпинга минахме по шосето, покрай което се издигаха и от двете страни разни урви, по които просто нямаше как да не се понеса. :-) Другите също се пристрашиха. Гледката от горе си беше впечатляваща. И оттук се виждаше в далечината връх Мам Тор.
В определени моменти се почувствах като в родината. Наистина бях щастлив, че дойдохме. И силният вятър не беше в състояние да ми помрачи настроението. Е, трябваше да се внимава, че да не вземе да ме отвее, докато надзъртам от ръба на някой чукар.













След заигравките покрай пътя стигнахме във фермата час-два преди здрач. Време беше да се приготви барбекюто. :-) Бяхме взели едно барбекю за еднократна употреба и почти всички чакаха с нетърпение да вкусят скарата. Само аз и Абдул не се впечатлявахме особено, понеже и двамата не сме по месото. Аз обаче се захванах да приготвям шопска салата. :-) Бях взел десетина домата, няколко краставици, магданоз, лук, няколко чушки и гръцко сирене, поради липса на българско по супермаркетите. Добре че имаше добри съседи, от които да вземем олио, а сол взехме от шефовете на фермата. За да е всичко възможно по-автентично, пльоснах чушките на скарата да се опекат и заръчах да ги обелят като са готови. През това време се захванах с доматите, краставиците и лука. Определено не можеше да се каже, че салатата става за изложение, но се надявах поне на вкус да е добра. С помощта на Мария нарязахме и опечените чушки. Срещнахме си зор при тези полеви условия, но все някак ги накълцахме. :-) Накрая отгоре натроших сиренето и ръснах магданозец. В крайна сметка салата беше готова. :-) На Абдул и мен се падаше най-голям дял от нея. Той остана доста доволен. Поне повтори един-два пъти, че такава хубава салата не бил ял. Другите също я одобриха. Само Хайтам покритикарства, че му били доста едро нарязани доматите. :-) Брей, тия араби, много им малки устите бе... :-) Е, още откакто обясних каква салата ще правя Мария каза, че това не била кой знае каква специална салата, и в Испания си правели подобни... :-) Ама как да обясниш, че в сиренето е разликата. :-) Надявам се да имам възможност някой ден да проверя дали в Испания правят такива салати. :-)
Заразправяхме и разни вицове. Всички искаха да ме чуят как говоря на български, нищо, че няма да разберат нищо. А сега де... Кофти е да си говоря сам. :-) Пък и как да избера нещо, което да мога да преведа добре и да им е и интересно, когато го преведа. Все пак почнах един виц. Леле, какъв диалект извадих само, и аз се учудих. Но не е лесно да приказваш нещо, само и само да чуят езика. После им го преведох де. :-) Еду също се прояви със страхотен виц, но не на испански, каза си го много добре и на английски. :-)



Вчерта се спуснахме пак в Касълтън да проверим как са пъбовете там. Глътнахме кой бира, кой ром с кола, стана си весело. И по едно време Хайтам прояви желание да бъде гримиран. :-D Желанието му бързо бе удовлетворено. Сложиха му червило, спирала, зарумениха му бузите... Предупредиха го че козметиката е водоустойчива, но той си беше навил на пръста. Голям майтап! :-)
Не знам дали защото беше събота или така е по принцип, но всичко затвори сравнително рано и се наложи да си ходим. След около 5 минути бяхме вече във фермата. Шофьорите бяха пили, макар и малко. Но нямахме друг избор.


Цяла нощ пак силен вятър. Едва не отнесе палатката. Но оцеляхме. На сутринта Хайтам съсредоточено се опитваше да изтрие грима си пред огледалото в колата. И по едно време забелязал, че от отсрещната палатка двама души с интерес следят действията му. :-) Голям зор видя завалията. А на всичко отгоре обратно в Нотингам трябвало да посреща някого на летището и се притесняваше, че може да се наложи да се появи в леко женствен вид. :-) Е, все пак успя да се докара като за пред хора.
Преди да си тръгнем се разтанцувахме насред поляната между палатките ни. Получи се доста забавно. Всички облечени в някакви дебели дрехи, но въпреки това разкършващи снага. :-) Добър изпроводяк. :-)







Малко преди да наближим Нотингам, отново се засипа дъжд. По време на екскурзията ни обаче не капна нито капка. Ако изключим интересните прически по време на разходките и набиването на клинци през двете нощи, нямахме проблеми с времето. Позволи ни да разгледаме възможно най-много неща. С Мария се поздравихме за успешната работа по задачата. :-)

Още едно приключение в сметката. Останалите вече искат още за през лятото, даже се говори за ходене на ветроходство. Аз обаче няма да съм тук. Но дано те да си изкарат добре!