Сутринта грееше хубаво слънце и ме зареди с оптимизъм за набелязаните разходки. Бях си наумил най-сетне да посетя прочутите нотингамски пещери и галерии на правосъдието, за които има общ билет и човек може да поспести някоя друга лира. Галериите са със сребърен медал за туристическа атракция в региона (East Midlands).
Преди да се добера до тях обаче най-сетне се наканих да се кача и на огромното виенско колело, намиращо се на площада (The Old Market Square) в центъра на града, което може би по подобие на това в Лондон е наречено Nottingham Eye - нещо, което ме блазни още откакто дойдох, но все отлагах заради времето. Не можех да отлагам дълго все пак, защото колелото щеше да е на площада до 6-ти април. Доста почаках, докато ми дойде редът, на всичкото отгоре имаше някаква повреда при стълбичките за качване и пичовете от персонала се мъчеха да я оправят по-скоро. Не им отне много. Доста навалица чакаше. Самото колело е около 59 метра високо, с 40 кабинки, тежи 365 тона. Предполагах, че гледката отгоре ще е страхотна.
Дойде и моят ред. Качих се, бях сам в кабинка. Това имаше предимства - можех да си шавам спокойно насам-натам и да гледам от която страна ми се прище. Имаше и един съществен недостатък обаче - нямаше кого да помоля да ме снима на фона на сградите под нас. Кабинките бяха снабдени с говорители, откъдето можеше да се чуе какво се вижда от колелото и как ако си протегнем малко повечко врата можем да видим и вятърната мелница на Джордж Грийн (за нея сигурно ще пиша по-нататък, защото смятам и нея да посетя). Гледката отгоре наистина си заслужаваше! Виждаше се целият град - намиращият се наблизо замък, сума ти църкви със заострените конусообразни покриви, мелницата, и всички къщи и къщички. Според говорителите се виждала и Шеруудската гора. Кое точно беше тя, не знам. То в близост до града от нея не е останало много, едва на двайсетина-трийсет километра има по-значителни горски масиви. Слънцето ту се криеше зад облаците, ту се показваше. Нащраках няколко снимки, ще разбера колко като си проявя филма. Освен чудесните гледки обаче горе духаше и смразяващ вятър. Това в допълнение на температурата от около 4-5 градуса. Целият се вкочаних. Обиколките се оказаха четири, ако не се лъжа. Едва към края на последното завъртане се сетих, че не е лошо да се щракна сам по метода изпъни ръка, обърни, насочи и щракни.
След това на път за пещерите, след не повече от 100 метра, бях спрян от друго интересно нещо. Един пич по трико тъкмо си приготвяше разни такъми за улично шоу. В средата на местенцето, което си беше избрал за шоуто, имаше един обръч, изправен на триножник, с наредени по него ножове с остриетата към центъра. От едната му страна на земята беше постлал някакъв плат, върху който бяха натрошени стъкла от бутилка. Наблизо имаше още няколко големи ножа, една дъска със забити по нея пирони, както и няколко пирона дълги по 10-12 см, един колан и едно въже. Човекът каза, че е от Бразилия, казва се Марсело, и живее от доста време в Шефийлд, Англия. Акробат е, майка му и баща му са акробати, двете му сестри също са били акробатки, но са умрели. Каза го все едно казва "имах две коли, ама се развалиха". Каза, че това, което прави, е голяма глупост и никой не бива да го опитва вкъщи. Основният номер уж беше скачането през обръча с ножове. Обаче докато стигне до него, изприказва сума ти приказки и направи неща, които са си не по-малко опасни.
Започна с пироните, като си ги завря в ноздрите, ей така между другото, като за добър ден. Скри ги за част от секундата, изразът като пирон в кисело мляко е добро сравнение. Даже ги зачука с нещо, което не видях какво е, докато се каня да го снимам. Така и не успях, беше с гръб към мен за около 30-те секунди, през които беше с пирони в ноздрите. И нищо му нямаше. Според Марсело това е добър начин за справяне със запушен нос. :-) В Бразилия си нямат Boots (верига магазини във Великобритания, предимно за козметика, хранителни добавки и лекарства), та като им се запуши носът това е начинът за излекуване. :-)
На няколко пъти каза, че трябва да внимава да не си счупи врата. Ако се справи, ще видим добро шоу, ако не - това ще е краят. Ако умре, значи ще се видим по-късно. Образ! :-) После пък взе въжето, направи задно салто и едновременно с това превъртя въжето около себе си два пъти. Дойде редът и на дъската с пироните. Помоли някой да дойде и да стъпи върху него, докато той е легнал върху пироните. Един пълничък чичко със задоволство прояви желание. Извика и едно момче да помага на чичкото при ставането, ако се наложи. Онзи се разстла върху него и така за около десетина секунди. Това поне успях да снимам. По гърба му нямаше никакви рани, само зачервяване.
Накрая дойде редът и на скачането през обръча. Застана до него, нададе леко глава през средата, направи няколко широки крачки назад, явно за да е сигурен, че ще е на правилното разстояние, засили се и скочи през обръча, превъртайки се и приземявайки се с гръб върху натрошените стъкла. С това шоуто приключи. Всеки беше приканен, ако желае, да остави каквато сума иска в една паница. Отчетох се и аз със скромна сумица. Само не разбрах ножовете за какво бяха, така и не ги използва.
И най-после пещерите. Това са издълбани от хората тунели в пясъчника, върху който е построен Нотингам. Използвани са около две хилядолетия, чак до Втората световна война. Атракцията не беше лоша. Екскурзовод ни беше една жена. Трасето минаваше само през една много малка част от пещерите под града. Всеки трябваше да си сложи каска. Тук в Англия на безопасността се държи много стриктно. Веднага след това се спуснахме по една вита стълба надолу.
Преди да влезем в първата подземна галерия, отнякъде се взе някаква възрастна жена, която трескаво търсеше изхода и питаше насам ли е. От 1994 го търсела. :-) Интересно хрумване за по-добро навлизане в атмосферата на мястото. :-) Първо минахме през единствената в Англия подземна работилница за обработка на кожи. Екскурзоводката също доста се вживяваше и влизаше в разни роли. Преди влизането във всяка една от залите, тя избързваше напред и едва след малко ни извикваше - и всеки път имаше някаква притурка към дрехите, за да изглежда по-достоверно на епохата, за която говореше. :-) Особено за децата беше доста вълнуващо. Именно с тях тя най-много си комуникираше. Беше приятно. Е, признавам си, че не успявах да разбера всичко, което говореше. Пита има ли някой желаещ да работи в работилницата. Годишното възнаграждение е 10 шилинга, което е около 50 пенса. Добра оферта! Явно в миналото за толкова са бачкали. И за обработката на една кожа са били нужни 18 месеца.
После минахме и през скривалище при въздушно нападение от времето на Втората световна. Тогава всеки е трябвало да си носи със себе си маска, в случай че стане напечено. Минахме и през още една галерия май, но нещо ми се затри спомена... Както и да е. И точно когато стигнахме до витата стълба, по която дойдохме, отгоре се зададе пак тази жена, търсеща изхода. :-) "Тука ли е изхода? Знам, че трябва да е тук някъде... Откога го търся!"
След около 40 минути под земята бяхме отново на повърхността. И без много бавене отидох към галериите на правосъдието.
Това всъщност си е било истински съд със затвор, функционирал в миналото. Имало си е публични обесвания и всички екстри на онова време. Близо до входа имаше безплатна малка изложба за делата срещу Оскар Уайлд. А всеки посетител, закупил билет, получава и картонче със затворнически номер. :-)
Тук също доста беше наблегнато на максимално близкото до действителността представяне на нещата, т.е. актьорска игра. Първо влязохме в съдебната зала, където ни показаха прожекция, изброяваща някои по-известни екзекуции в миналото. Какви ли страсти са се разразявали в тази зала? Бяхме поканени да седнем на скамейките отстрани. Един от посетителите беше набеден за кражба на пита кашкавал. И го тикнаха на скамейката на подсъдимия. :-) Свидетел беше едно малко момиченце (пак от посетителите), което посочи, че именно този човек е откраднал кашкавала. И изведнъж сякаш от дън земя се появи един пазвантин, със съответното облекло, и взе на висок глас да се кара нещо на обвиняемия. Всъщност точно от скамейката на обвиняемия започва тунел към затвора, намиращ се отдолу. Тежко му на виновния - изрекат ли присъдата и след 2 минути е в кауша.
Заслизахме надолу към затвора. Този гръмогласен пазвантин се накара на няколко от посетителите, поиска им номерцата, преглеждаше някакви бумаги и намираше някакво име: "Ти си Джон Стоутън, нали?", отговор "Да", и пак той, самодоволно "Разбира се, че си ти. Кражба, а?" Нещо от този род. :-) Как пък някой от попитаните не реши да каже, че не се казва така, да видим какво щеше да каже този. :-) Ама то смееш ли да гъкнеш, човекът наистина много добре си играеше ролята. Сетне отидохме в някаква тясна килия, където изведнъж се появи някаква типична англичанка от 17-18 век, с шапчицата, полата, престилката. Странно, едното и око сякаш нямаше ирис, само бяло и зеница. Дали наистина си е така жената или някакви лещи са й сложили за по-страшен вид, не знам. Та тя беше затворничка, леко изперкала. Наистина играеше много добре. После ни обясни, че наистина е имало такава жена, добре я е проучила. Живяла е до 71 години.
Минахме с нея през затворническата баня, там е бил и лекарят, и пералнята. Минахме през няколко килии, тъмници. Зловеща работа! Голяма част от осъдените са ги транспортирали към Австралия, където са бачкали яко. По стените имаше дадени по-известни случаи на осъдени. Ама не се зачитах много-много.
Към края имаше и килии от съвремието. С тоалетна и умивалник от неръждавейка във всяка, и телевизор. Проследяваше се промяната на затворите и отношението към затворниците с времето. Имаше и табло, на което се сравняваше цената на построяването и издръжката на един затвор с други институции. И се оказва, че един затвор струва колкото 60 начални училища или колкото 2 болници! Егати! Преди излизане имаше две урни, в една от които посетителите се приканват да пуснат номерчето си в зависимост от това дали са за връщането на съртното наказание или против. Аз пуснах моето "против".
Цялата обиколка продължи повече от час и половина. Като цяло беше интересно, определено сребърният медал си е заслужен. Но да си призная, малко ме потисна. Всичкото това насилие... изтезания...
Като излязох, беше мокро. Докато сме били в затвора е валяло. Но аз през това време съм бил на топло. ;-)
Накрая беше време за нещо по-тривиално - пазаруване на храна. Че близо до мястото, където живея, по празниците няма нищо отворено. Отидох в Теско, във Victoria Shopping Centre. Накупих каквото накупих и се запътих към касите. Усетих се, че съм си забравил в стаята торбата за многократна употреба. Не се колебах кой знае колко и си взех друга, все ще ми е от полза. Наредих се на една каса, касиерката ме попита учтиво искам ли да ми помогне за нареждането на покупките в торбата и аз естествено се съгласих. Маркира едно-две неща и на следващото изведнъж нещо като че ли се сепна. Погледнах я въпросително, очаквайки да разбера какво има. И тя ми показа китката на дясната си ръка - имаше мартеница. И гледаше към моята, където се виждаха моите мартеници. Работата стана ясна - та тя е българка! Родна реч погали пак ухото ми. :-) Казва се Албена и е в Нотингам от около месец. Очевидно и тя се зарадва на възможността да поговори на български на работното място далеч от дома. Обясни ми как мога да си взема клубна карта на Теско, с която мога да пазарувам по-изгодно и да ползвам намаление и от това, че ще използвам повторно торбата си. Аз естествено си я използвам до сега и без тези бонуси. :-) Благодарих и си тръгнах в доста добро настроение.
Оказа се, че пазаруването също не беше тривиално. :-)
Та такива ми ти работи... Наистина интересен ден си беше.
