Парк "Шкоцянски пещери" (Škocjanske jame)

Две седмици от идването ми в Словения тъкмо изминаваха и беше вече време да изляза извън Любляна. За щастие словенският ми домакин, Миха Шкаработ, ме улесни като ме покани да отида със семейството му до Шкоцянските пещери. Пещерите и целият карстов регион наоколо влизат в рамките на парка "Шкоцянски пещери", който е единственият словенски обект в списъка на ЮНЕСКО. Веднага се съгласих, разбира се. Вечерта преди екскурзията се разрових из мрежата да се просветля и да знам повече за мястото.
От това, което прочетох, останах много доволен от избора и вече очаквах с нетърпение да го видя с очите си. Единствено прогнозата за времето всяваше смут, как пък не спряха тия валежи най-после, слънцето не съм го виждал от 10-тина дни.

Шкоцянските пещери се намират близо до село Шкоцян, в платото Крас, в югозападната част на Словения. Немското име на региона е Karst и оттам идва и съответният геоложки термин. Това го бяхме учили навремето по география, но го бях забравил. Е, рекох си, щом оттук е тръгнала цялата работа, значи наистина трябва да е впечатляващо.
Трийсетина километра след изворите си в платото Снежник река Река (много подходящо име, нали) започва да дълбае варовика и да се вкопава все повече в земята, докато малко преди село Шкоцян съвсем премине под земята. Оттам започва цялата система на Шкоцянските пещери. Малко след селото реката пак може да бъде забелязана, понеже таванът на две места се е срутил в далечното минало и сега там има две дълбоки долини, Мала долина (дълбока до 120 м) и Велика долина (дълбока до 165 м), а реката преминава от малката в голямата под естествен каменен мост. След това пак изчезва под земята, където продължава системата от пещери. Общата дължина на пещерите е около 6 километра (поне толкова са открити досега), а туристическият маршрут е около 3 километра. Реката обаче продължава своя подземен ход в продължение на около 40 километра и излиза на повърхността чак в Италия, близо до Триест.
Дължината на пещерите не е нещо кой знае колко впечатляващо. Впечатляващи обаче са размерите на камерите. Най-голямата камера, през която минава туристическият маршрут, е с височина, надхвърляща на места 100 метра, и ширина, достигаща до 60 метра. Пътят преминава и по един мост - Церквеников мост, който е на 47 метра над дъното, където тече реката. Извън туристическия път е Мартеловата камера, достигаща височина 145 метра, широчина 120 метра, с дължина около 310 метра. Обемът й е 2,2 милиона кубически метра. Това е една от най-големите подземни камери в Европа. Към края на цялото това чудовище има малък сифон, което е предпоставка за наводнения. При най-голямото от регистрираните водата повишила нивото си със 128 метра. В подземния каньон на река Река има около 25-30 водопада, някои високи до 10 метра. Сравнително неотдавна след сифона са намерени още проходи.
В пещерите има и някои ендемитни животински видове.
Документирани посещения във Велика долина има още през втората половина на 18-ти век, а туристически пътеки се появяват през първата половина на 19-ти век в долината и в края на 19-ти век в пещерите.
Толкова по предварителната подготовка. :-)

В събота, 07.02., Миха дойде да ме забере с колата си към 8:55, после минахме да вземем и семейството му от дома им на няколко километра от Любляна. Зимно време посещения има в 10ч и 13ч, а семейство Шкаработ пък имали и други ангажименти за след обяд, затова трябваше да хванем групата в 10. Тръгнахме към 9:25-9:30. Бях проверил, че разстоянието до парка е около 70 км. Това нямаше как да не ме накара да попитам Миха дали имаме шансове да хванем тура. Той ме успокои и каза, че до там е магистрала и ще стигнем навреме. Реших, че знае какво говори, и спрях да се притеснявам. Макар че за момент си представих неловката ситуация, в която закъсняваме и трябва да си тръгнем посърнали. Ако останехме за следобедния тур, те щяха да си провалят останалите планове, а аз не исках да остават само заради мен. Не исках обаче и след толкова очакване да се окаже, че няма да видя нищо друго, освен мокра магистрала и мъгла. Сигурен съм, че и те не искаха да ми причинят това. Затова нещата просто трябваше да станат.
По магистралата бяхме като стрела. По едно време изпреварихме един камион с Пернишка регистрация. :-) С крайчеца на окото мятах поглед към километража. Не се виждаше какво точно сочи стрелката, понеже половината циферблат беше скрит, но екстраполирах и прецених, че трябва да сочи около 140 км/ч. Дъждът отвън си пердашеше. На всичкото отгоре по пътя се наложи да заредим гориво. А черешката на тортата беше моментът, в който се оказа, че някой все още не си е платил за колонката, до която бяхме спрели, и съответно тя не пускаше гориво. Та трябваше да се местим на друга. Миха търчеше като финикиец. За всеки случай съпругата му се обади до парка и ги помоли да изчакат малко, ако случайно закъснеем. Говореше на словенски, разбира се, но все пак разбрах основното. :-) Това окончателно ме успокои. Слава Богу, след всичко това пристигнахме в 10:01. Групата от насъбрали се посетители тъкмо се канеше да потегля лека-полека. Миха на бегом отиде да купи билетите и се присъединихме към тях.

В пещерата снимането е забранено, затова снимките от нея, които ще дам по-долу, са от други източници. Екскурзоводката говореше на словенски и на английски. При това го правеше ясно и без да бърза. Над половината от нещата, които казваше на словенски, успявах да ги разбера. Влезнахме през изкуствен вход, от който се озовахме в т.нар. Тиха пещера или Тиха яма на словенски. Там река няма и всичко наистина е много тихо, също така размерите и все още не са така огромни. Там има няколко зали, кръстени на специфични образувания в тях. В Голямата зала има доста големи сталагмити, включително и 15-метровия. Формата му е много неправилна и странна, сякаш по стените на свещ се е стичал парафин във всевъзможни посоки. Той даже е счупен, най-вероятно под действието на собствената си тежест. В залата с органа има образувания, напомнящи тръбите на орган. На едно място имаше зъби на акула, на друго - мечка. На трето пък - статуята на свободата, но както каза и водачката, трябва и доста въображение. Тук ще вметна, че в пещера Снежанка също има статуя на свободата, за която според мен е нужно далеч по-малко въображение. В една от залите има образувания, подобни на тези на Памуккале в Турция, само че в по-малък мащаб. Образували са се под действието на вода, течаща от една от стените, която обаче вече тече за кратко само пролет и есен и растежът на тези образувания е спрял.
По едно време зад гърба си дочух две жени да си говорят на роден български език. Каква ли е вероятността да се окажа е една група посетители заедно с още българи... :-)
Когато наближихме Шумящата пещера, или Шумеча яма на словенски, освен че се дочуваше грохот на вода, формата на сталактитите ставаше неправилна, извита, поради въздушните течения, които не са позволявали на водата да тече и пада винаги по един и същ път. Тихата яма всъщност е странично разклонение на Шумящата, намиращо се в горната му част. Точно на мястото, на което става навлизането в Шумящата пещера, е отбелязано нивото, до което е достигнала водата при наводнението от 1965 г. (покачване на нивото със 108 м). Като видиш какво е чудо пред теб и си представиш, че всичкото това се е било напълнило с вода... и предпочиташ да спреш да си представяш.
В Шумящата пещера тътенът на водата е толкова силен, че екскурзоводката трябваше почти да крещи, за да я чуем. Пътят там е изсечен в стените доста над нивото на реката и отгоре всичко изглежда наистина внушително. Гледаш, дивиш се и се опитваш да попиеш колкото може повече гледки. На някои места долу в ниското се виждаха издълбаните стъпала на стария туристически маршрут. Като видях през какви места минава, реших, че явно тогава определено са си падали по по-екстремни преживявания. На други места се виждаха и стъпала, най-вероятно изсечени от изследователите в търсене на непроучени разклонения. Преминаването по моста също е вълнуващ момент. Поглеждаш надолу и се кефиш. :-) На едно място видяхме заклещено на тавана парче дърво, не особено голямо, колкото ръка или най-много крак, което явно е заседнало там при някое наводнение.

Голямата зала. Долу вдясно се вижда пътеката, вляво от която е огромният сталагмит.
Източник: www.label.si

Органът
Източник: www.promet-tt.si

Басейните
Източник: Уикипедия

Мостът Церквеник
Източник: www.park-skocjanske-jame.si

На нивото на реката
Източник: www.park-skocjanske-jame.si

Краят на туристическият маршрут всъщност е при естествения вход към пещерите, близо до мястото, където реката окончателно влиза под земята. Там вече е позволено да се снима. Щракнах някой кадър, но в тая тъмница без статив е голяма мъка. Излязохме и пътят ни премина през Велика долина. Гледките там също не са изпускане. Накрая стигнахме до място, от което с нещо средно между лифт и асансьор се придвижихме нагоре до платото. Леко негодувах, че времето е мрачно, но все пак посещението си заслужаваше. Наистина беше впечатляващо! В България има някои подобни места, като например Чудните мостове, Триградска река и Дяволското гърло. Преглъщам националната гордост и признавам обаче, че Дяволското гърло е едно мъниче в сравнение със Шкоцянската пещера, в което дори няма нещо кой знае колко красиво.







Малко се поразходихме по платото, където има място, от което се разкрива чудесна гледка. Наоколо има учебни пътеки, по които учениците трупат знания. След това отидохме до близките две села - Шкоцян и Бетаня, като във второто обядвахме в едно ресторантче в една ферма. Бях изненадан да разбера, че ферма на словенски е кметия, а фермер съответно е кмет. :-) По време на обяда 9-годишният син на Миха започна да ми задава разни загадки, предимно за блондинки. :-) Естествено, баща му беше много важен елемент от цялото занимание. Очевидно си пада по такива занимания. Аз също му отвърнах с някоя друга. Очевидно това му достави удоволствие.
Бях шашнат от тези две села. Всъщност от факта, че са две. :-) Във всяко едно от тях има не повече 20-тина къщи, а разстоянието между тях е най-много 50 метра. Ако хвърлиш камък от намиращия се на малко по-високо Шкоцян, съвсем вероятно е да удариш някоя къща в Бетаня. В България това трудно биха минали за две махали, камо ли за две отделни села. Но селата даже си имат и табелки, означаващи началото им. :-) Пейзажите там обаче си ги бива. Представям си при по-хубаво време какво ще е. Направихме още една кратка разходка из Шкоцян, като най-много се спряхме в двора на църквата на Св. Канциан в Шкоцян, от където идва и името на селото, където дори поиграхме на криеница за удоволствие на 6-годишната дъщеричка на Миха, а 9-годишният му син се забавляваше с едно нещо, което се върти с конец, вързан за две пръчки, и се подхвърля нагоре, обаче така и не се сещам как се казва (редакцийка - казва се диаболо), и продължаваше да ми задава загадки за блондинки, а аз също му отвърнах с още 1-2. :-) Отидохме и до ръба на пропастта на Велика долина, където кръвообращението ти леко се поколебава как да се държи, и след това потеглихме обратно към Любляна.

Определено мястото си струва да бъде видяно!

Село Шкоцян с църквата св. Канциан (вдясно) и село Бетаня (в средата)

Изглед от Бетаня към Шкоцян

Църквата

Изглед от Шкоцян към Бетаня

Музей с етнографска сбирка в Шкоцян