До езерото Блед (Blejsko jezero) и ждрелото Винтгар (Soteska Vintgar)

След посещението на пещерите в Шкоцян и Постойна, за последния уикенд си бях запланувал най-сетне да се полюбувам и на някои от словенските красоти на повърхността. Изборът ми се спря на Блед с прилежащото езеро и намиращото се на около 4 километра от Блед ждрело Винтгар. От снимките, които видях в мрежата, особено на сайта на община Блед, бях доста впечатлен и се надявах да случа на добро време. Иначе щеше да е жалко. Проверих прогнозата за времето. Обещаваше преобладаващо слънчево време в часовете след обяд и разкъсана облачност преди това.

Удачно ми се стори в такъв случай да отида първо до Винтгар. Там и без това слънцето няма да ми трябва много-много, сред тези скали чисто небе няма да ми е от първостепенна необходимост. Пристигнах в Блед към 9 и половина.
Езерото е точно на 2 минути пеш от автогарата, или по-скоро спирката. На брега има приветливо паркче, чието създаване е заслуга на швед, което е упоменато с паметна плоча. Езерото не е кой знае колко голямо, 2 километра дълго и между половин и един километър широко. Блед е на източния му бряг, а в западната му част има остров, на който е построена църква. Наоколо - близки възвишения от запад, по-надалеч - остри алпийски върхове. Всичко това изглежда някак магическо... Както прочетох на едно място в мрежата, това езеро с този остров и църква и всичко наоколо сякаш е създадено да бъде показвано на пощенски картички. :-)
Полюбувах се за кратко на птиците в езерото, щракнах някой кадър на замъка, намиращ се на стратегическо място на отвесна скала над езерото, и църквата Свети Мартин, намираща се в подножието на съседна урва.


Тръгнах към Винтгар. От Гугъл Земя бях що-годе осведомен накъде трябва да вървя, но все пак реших да попитам в намиращото се съвсем до автобусната спирка туристическо бюро. Там заварих едно доста симпатично момиче, което на въпроса ми "Как мога да стигна до Винтгар?", се усмихна и отвърна "Пеша". :-) Зачудих се дали косата ми случайно не си е сменила цвета :-P, и добавих, че ме интересува посоката, дали има нещо, за което може би е добре да знам. Тя каза, че се стига лесно, има си табели, няма как да го пропусна. Чудесно. Благодарих и тръгнах. Момичето ми пожела приятен ден.
Излязох на главния път и потеглих на север. Направи ми впечатление, че май тротоарите не се считат за нещо необходимо в околността. Много често пътят буквално минава между две къщи и даже колите трябва да се изчакват една друга едва ли не. За сметка на това почти на всеки ъгъл има огледала, за да се вижда кой е отпред зад завоя.
Пътят минава през красива долина, обкръжена от Юлийските Алпи (или Юлиански, все тая), в която са разположени няколко села. Към изхода на Блед се зачудих къде ли са тези табели, не бях видял нито една от центъра на Блед. В тоя момент на един завой най-сетне видях табела. На тоя завой имаше и интересен бар, чиито собственици явно са големи фенове на легендата на Манчестър Юнайтед Джордж Бест - така се казва и барът.
Чудех се защо ли до Винтгар трябва да се стига точно по шосето. Не че се изтрепваха да минават коли, но все пак...
Наближих ждрелото, показа се река Радовна, която малко по-надолу се е врязала в скалите и е сътворила приказка. Още тук цветът й ме впечатли - смарагдово зелен. Първо се минава по мост, преди който има табела, че територията нататък е част от Национален Парк "Триглав".







След още 2-3 минути се появи и табела, означаваща началото на дългото 1600 метра ждрело. Малко след табелката има нещо като хижичка, което се оказа касата, където туристите си плащат билетчето и преминават. Беше затворено и имаше табелка, че ждрелото е затворено поради изключително опасния терен. Ново двайсе! Алоооо, за това ли бих толкова път?! Поогледах наоколо терена, не ми се виждаше чак толкова опасно, сняг имаше тук-таме само. Пътеката към ждрелото беше препречена с дървена дъска със зелен надпис "Zaprto". Чудех се дали някой следи дали забраната се спазва. Едва ли. Освен това и момичето нищо не спомена за забрана, пожела ми приятен ден... Пък и как могат да ми забранят да мина... Много ясно, че продължавам! Е, все пак си имах едно наум и, ако случайно нещо се появеше някое непреодолимо препятствие, щях да се върна. Също така през ума ми мина и идеята, ако случайно някой "пазвантин" се появи отнякъде, да кажа, че не съм разбрал надписа на словенски и зеленият му цвят съвсем не ме е накарал да си помисля, че не може да се минава. ;-) Понякога е добре да си чужденец. :-)
Пътеката наистина не беше чак толкова опасна. Само на отделни места, общо не повече от 10-20 метра, имаше съвсем малко сняг, в който имаше вече стъпки. Значи са минавали хора. А това ми даваше и възможността да мина още по-лесно, стъпвайки в дирите. На 2-3 места имаше и заледяване, а над главата като кинжали са надвиснали огромни ледени висулки. Там си е нужно повече внимание. Но при студено време опасност да паднат няма. Тук трябва да спомена, че всъщност под пътека не трябва да се разбира обикновена такава. Тук през по-голямата част от трасето тя се състои в дървени греди, поставени върху релси, забити в скалите. Просто естествен хоризонтален участък за пътека на много места липсва. И този гредоред пресича реката доста често, така че удоволствието от гледките, минавайки по мостчетата, наистина е огромно. А гледките са великолепни! Дори и през зимата е красиво, с леда покрай реката, стърчащите висулки... Скалите са надвиснали отгоре, на места разстоянието между двата "бряга" е само няколко метра. А водата... Водата! Така бистра, цветът си мени нюансите от светло изумрудено зелено на по-плитките места до по-тъмно и на места със повечко сини оттенъци на по-дълбоките. На места реката буйно се бие в скалите, преминавайки през мини водопадчета, сякаш иска да покаже кой всъщност е по-силният. След това се успокоява и утихва и ти позволява дори да отидеш до нея. Окото жадно поглъща гледките! И фотоапаратът също се опитва да не изостава. :-) А как ли е да си тук през лятото или есента!
Неусетно стигнах до края на ждрелото, мисълта да се върна остана на заден план. Малко преди края над него минава хубав мост, по който са жп релсите. А накрая завършекът е подобаващ - водопадът Шум (Šum).
Пътеката свършва над водопада, където е другият пост за късане на билетчета, където също имаше предупреждение, че минаването е забранено. Над водопада има мост, който също не биваше да се преминава според табелката. Тия хора луди ли са?! На моста нищо му нямаше. Реших първо да се добера до долната страна на водопада за няколко кадъра и след това щях да реша какво да правя. На едно място до колибата за билети над пътека, тръгваща надолу, имаше табелка с нарисуван стар фотоапарат и надпис на словенски, подсказващ, че там е жадуваното място за всеки запален по тия заигравки. След прекосяване на реката по едно мостче стигнах до въпросното място, точно пред водопада. Имах късмет, че там имаше една скала, която ми свърши чудесна работа като подпирачка на фотоапарат и развълнувани ръце. Облегнах се на нея и сигурно съм се дупил около 20 минути. След като прецених, че съм приключил, извадих един сандвич, за да изстискам възможно най-много от ситуацията и да се порадвам още малко на гледката. След което се върнах и прекосих моста. След 2-3 минути ход сред гора стигнах едно селце, разположено в красиво поле. Не след дълго хванах пътя наобратно и взех решението да се върна до Блед пак през ждрелото, а не да се опитвам да заобикалям рида, който се явява десен бряг на река Радовна.
Сега вече гледах да съм още по нащрек, понеже се беше затоплило, а с това и вероятността някоя висулка да се откърти беше по-голяма. Слънцето вече беше разпръснало облаците и вече жадувах гледката над езерото. По пътя срещнах първо един самотен минувач, после група от няколко, а накрая до бариерата видях мъж и жена, чудещи се дали могат да минат. Попитаха ме и им обясних, че спокойно могат да минат и че е много красиво.













На път обратно към Блед видях, че всъщност имало и пешеходен маршрут, отбелязан със съответна табелка, който очевидно съм пропуснал на идване. Оказа се доста по-спокоен и живописен, минаващ през 1-2 селца. На едно място имаше информационна табелка, отдаваща заслуженото на създателя на Националния парк "Триглав", д-р Албин Белар, от която разбрах, че това е първият национален парк в Европа.
На влизане в Блед забелязах някакви деца, навлечени с някакви страни дрехи и маскирани. Какво ли беше това нещо? По-рано още в автобуса имаше едно момиче, което беше с перука и с нашарено лице.
Съвсем близо до центъра видях и табелката за пешеходния маршрут, която незнайно как съм бил пропуснал. Не че ми е за пръв път да пропускам съвсем очевидни табелки. :-)







Стигнах езерото и без много да се мая се отправих към другия му край, където се намира възвишението Мала Осойница, за която бях чел, че предлага страхотен изглед към езерото и града. Въпреки че вече бях изминал доста път и колената вече започваха да ме болят, не можех да се лиша от това преживяване. Облаци почти нямаше и трябваше да хвана момента. Имах бегла представа от Google Земя откъде трябва да мина, за да стигна до пътеката за върха, но все пак на място е по-различно. Там са едни шубраци, че си е нужна помощ от публиката. Оказа се обаче, че публиката не беше оттам и беше за малко, та се наложи сам да диря из кестерметата нещо, което да ме отведе горе. В началото на възвишението не напипах добре къде да хвана, тръгнах по нещо като пътека, но бързо разбрах, че по нея не е минавано отдавна. След малко тя свърши. Реших да цепя направо нагоре с надеждата, че все някъде ще се натъкна на по-читава пътека. За моя изненада се натъкнах на две сърнички, на не повече от 50 метра пред мен. Те се поуплашиха и заподскачаха напред. Малко по-късно пак ги мярнах, но след това изчезнаха. Макар да нямаше как да ги стрелна с фотоапарата, се зарадвах, че виждам сърни в естествени условия, толкова близо до място, където щъкат доста хора. Все пак по едно време стигнах до заветната пътека. Колената искаха да спра с тормоза над тях, но няма кой да ги чуе. Лека полека се изкатерих, поспрях на една пейка малко под билото, откъдето се откриваше чудесен изглед към езерото и околността. След кратко похапване продължих и стигнах билото. Струва ми се, че изкачването е не повече от 20-тина минути. Оттам гледката е просто превъзходна, с по-широк ъгъл на наблюдение. Не случайно за това място бях чел, че е любимо за фотографите. Слънцето все още грееше, като от вече от време на време се мяркаха облаци. По едно време се появиха момче и момиче, словенци, с които си направихме взаимна услуга - те ме щракнаха и аз ги щракнах. Единственото, което мога да желая повече, е да се появя на това място през лятото или есента.

Добрах се някак долу до езерото. Оказа се, че съвсем малко съм сбъркал мястото, откъдето е трябвало да свия нагоре.
Обратно в Блед имаше някаква забава, всички бяха маскирани и с костюми. В един магазин попитах какво е това събитие. Казаха, че е традиционен карнавал, който се провежда обикновено по това време на годината. По-късно в Любляна разбрах, че това е карнавалът, който в католическия свят се празнува 40 дни преди Великден.

За малко да забравя, че бях чел за Бледските крем пити, които били уникални. Добре че видях една табелка до един ресторант. Реших да пробвам. Влезнах и си поръчах чай с крем пита. Определено си заслужаваше! Ако някой има път към Блед, нека не пропуска това удоволствие. Кремът просто е чудесен!

С това общо взето се изчерпа денят. Проверката в Google Земя по-късно показа, че съм изминал малко над 20 км. Време беше за завръщане в Любляна. Щракнах някой последен кадър около автогарата, докато чакам. Тръгнах си с желанието да дойда пак някой ден.