До езерото Блед (Blejsko jezero) и ждрелото Винтгар (Soteska Vintgar)

След посещението на пещерите в Шкоцян и Постойна, за последния уикенд си бях запланувал най-сетне да се полюбувам и на някои от словенските красоти на повърхността. Изборът ми се спря на Блед с прилежащото езеро и намиращото се на около 4 километра от Блед ждрело Винтгар. От снимките, които видях в мрежата, особено на сайта на община Блед, бях доста впечатлен и се надявах да случа на добро време. Иначе щеше да е жалко. Проверих прогнозата за времето. Обещаваше преобладаващо слънчево време в часовете след обяд и разкъсана облачност преди това.

Удачно ми се стори в такъв случай да отида първо до Винтгар. Там и без това слънцето няма да ми трябва много-много, сред тези скали чисто небе няма да ми е от първостепенна необходимост. Пристигнах в Блед към 9 и половина.
Езерото е точно на 2 минути пеш от автогарата, или по-скоро спирката. На брега има приветливо паркче, чието създаване е заслуга на швед, което е упоменато с паметна плоча. Езерото не е кой знае колко голямо, 2 километра дълго и между половин и един километър широко. Блед е на източния му бряг, а в западната му част има остров, на който е построена църква. Наоколо - близки възвишения от запад, по-надалеч - остри алпийски върхове. Всичко това изглежда някак магическо... Както прочетох на едно място в мрежата, това езеро с този остров и църква и всичко наоколо сякаш е създадено да бъде показвано на пощенски картички. :-)
Полюбувах се за кратко на птиците в езерото, щракнах някой кадър на замъка, намиращ се на стратегическо място на отвесна скала над езерото, и църквата Свети Мартин, намираща се в подножието на съседна урва.


Тръгнах към Винтгар. От Гугъл Земя бях що-годе осведомен накъде трябва да вървя, но все пак реших да попитам в намиращото се съвсем до автобусната спирка туристическо бюро. Там заварих едно доста симпатично момиче, което на въпроса ми "Как мога да стигна до Винтгар?", се усмихна и отвърна "Пеша". :-) Зачудих се дали косата ми случайно не си е сменила цвета :-P, и добавих, че ме интересува посоката, дали има нещо, за което може би е добре да знам. Тя каза, че се стига лесно, има си табели, няма как да го пропусна. Чудесно. Благодарих и тръгнах. Момичето ми пожела приятен ден.
Излязох на главния път и потеглих на север. Направи ми впечатление, че май тротоарите не се считат за нещо необходимо в околността. Много често пътят буквално минава между две къщи и даже колите трябва да се изчакват една друга едва ли не. За сметка на това почти на всеки ъгъл има огледала, за да се вижда кой е отпред зад завоя.
Пътят минава през красива долина, обкръжена от Юлийските Алпи (или Юлиански, все тая), в която са разположени няколко села. Към изхода на Блед се зачудих къде ли са тези табели, не бях видял нито една от центъра на Блед. В тоя момент на един завой най-сетне видях табела. На тоя завой имаше и интересен бар, чиито собственици явно са големи фенове на легендата на Манчестър Юнайтед Джордж Бест - така се казва и барът.
Чудех се защо ли до Винтгар трябва да се стига точно по шосето. Не че се изтрепваха да минават коли, но все пак...
Наближих ждрелото, показа се река Радовна, която малко по-надолу се е врязала в скалите и е сътворила приказка. Още тук цветът й ме впечатли - смарагдово зелен. Първо се минава по мост, преди който има табела, че територията нататък е част от Национален Парк "Триглав".







След още 2-3 минути се появи и табела, означаваща началото на дългото 1600 метра ждрело. Малко след табелката има нещо като хижичка, което се оказа касата, където туристите си плащат билетчето и преминават. Беше затворено и имаше табелка, че ждрелото е затворено поради изключително опасния терен. Ново двайсе! Алоооо, за това ли бих толкова път?! Поогледах наоколо терена, не ми се виждаше чак толкова опасно, сняг имаше тук-таме само. Пътеката към ждрелото беше препречена с дървена дъска със зелен надпис "Zaprto". Чудех се дали някой следи дали забраната се спазва. Едва ли. Освен това и момичето нищо не спомена за забрана, пожела ми приятен ден... Пък и как могат да ми забранят да мина... Много ясно, че продължавам! Е, все пак си имах едно наум и, ако случайно нещо се появеше някое непреодолимо препятствие, щях да се върна. Също така през ума ми мина и идеята, ако случайно някой "пазвантин" се появи отнякъде, да кажа, че не съм разбрал надписа на словенски и зеленият му цвят съвсем не ме е накарал да си помисля, че не може да се минава. ;-) Понякога е добре да си чужденец. :-)
Пътеката наистина не беше чак толкова опасна. Само на отделни места, общо не повече от 10-20 метра, имаше съвсем малко сняг, в който имаше вече стъпки. Значи са минавали хора. А това ми даваше и възможността да мина още по-лесно, стъпвайки в дирите. На 2-3 места имаше и заледяване, а над главата като кинжали са надвиснали огромни ледени висулки. Там си е нужно повече внимание. Но при студено време опасност да паднат няма. Тук трябва да спомена, че всъщност под пътека не трябва да се разбира обикновена такава. Тук през по-голямата част от трасето тя се състои в дървени греди, поставени върху релси, забити в скалите. Просто естествен хоризонтален участък за пътека на много места липсва. И този гредоред пресича реката доста често, така че удоволствието от гледките, минавайки по мостчетата, наистина е огромно. А гледките са великолепни! Дори и през зимата е красиво, с леда покрай реката, стърчащите висулки... Скалите са надвиснали отгоре, на места разстоянието между двата "бряга" е само няколко метра. А водата... Водата! Така бистра, цветът си мени нюансите от светло изумрудено зелено на по-плитките места до по-тъмно и на места със повечко сини оттенъци на по-дълбоките. На места реката буйно се бие в скалите, преминавайки през мини водопадчета, сякаш иска да покаже кой всъщност е по-силният. След това се успокоява и утихва и ти позволява дори да отидеш до нея. Окото жадно поглъща гледките! И фотоапаратът също се опитва да не изостава. :-) А как ли е да си тук през лятото или есента!
Неусетно стигнах до края на ждрелото, мисълта да се върна остана на заден план. Малко преди края над него минава хубав мост, по който са жп релсите. А накрая завършекът е подобаващ - водопадът Шум (Šum).
Пътеката свършва над водопада, където е другият пост за късане на билетчета, където също имаше предупреждение, че минаването е забранено. Над водопада има мост, който също не биваше да се преминава според табелката. Тия хора луди ли са?! На моста нищо му нямаше. Реших първо да се добера до долната страна на водопада за няколко кадъра и след това щях да реша какво да правя. На едно място до колибата за билети над пътека, тръгваща надолу, имаше табелка с нарисуван стар фотоапарат и надпис на словенски, подсказващ, че там е жадуваното място за всеки запален по тия заигравки. След прекосяване на реката по едно мостче стигнах до въпросното място, точно пред водопада. Имах късмет, че там имаше една скала, която ми свърши чудесна работа като подпирачка на фотоапарат и развълнувани ръце. Облегнах се на нея и сигурно съм се дупил около 20 минути. След като прецених, че съм приключил, извадих един сандвич, за да изстискам възможно най-много от ситуацията и да се порадвам още малко на гледката. След което се върнах и прекосих моста. След 2-3 минути ход сред гора стигнах едно селце, разположено в красиво поле. Не след дълго хванах пътя наобратно и взех решението да се върна до Блед пак през ждрелото, а не да се опитвам да заобикалям рида, който се явява десен бряг на река Радовна.
Сега вече гледах да съм още по нащрек, понеже се беше затоплило, а с това и вероятността някоя висулка да се откърти беше по-голяма. Слънцето вече беше разпръснало облаците и вече жадувах гледката над езерото. По пътя срещнах първо един самотен минувач, после група от няколко, а накрая до бариерата видях мъж и жена, чудещи се дали могат да минат. Попитаха ме и им обясних, че спокойно могат да минат и че е много красиво.













На път обратно към Блед видях, че всъщност имало и пешеходен маршрут, отбелязан със съответна табелка, който очевидно съм пропуснал на идване. Оказа се доста по-спокоен и живописен, минаващ през 1-2 селца. На едно място имаше информационна табелка, отдаваща заслуженото на създателя на Националния парк "Триглав", д-р Албин Белар, от която разбрах, че това е първият национален парк в Европа.
На влизане в Блед забелязах някакви деца, навлечени с някакви страни дрехи и маскирани. Какво ли беше това нещо? По-рано още в автобуса имаше едно момиче, което беше с перука и с нашарено лице.
Съвсем близо до центъра видях и табелката за пешеходния маршрут, която незнайно как съм бил пропуснал. Не че ми е за пръв път да пропускам съвсем очевидни табелки. :-)







Стигнах езерото и без много да се мая се отправих към другия му край, където се намира възвишението Мала Осойница, за която бях чел, че предлага страхотен изглед към езерото и града. Въпреки че вече бях изминал доста път и колената вече започваха да ме болят, не можех да се лиша от това преживяване. Облаци почти нямаше и трябваше да хвана момента. Имах бегла представа от Google Земя откъде трябва да мина, за да стигна до пътеката за върха, но все пак на място е по-различно. Там са едни шубраци, че си е нужна помощ от публиката. Оказа се обаче, че публиката не беше оттам и беше за малко, та се наложи сам да диря из кестерметата нещо, което да ме отведе горе. В началото на възвишението не напипах добре къде да хвана, тръгнах по нещо като пътека, но бързо разбрах, че по нея не е минавано отдавна. След малко тя свърши. Реших да цепя направо нагоре с надеждата, че все някъде ще се натъкна на по-читава пътека. За моя изненада се натъкнах на две сърнички, на не повече от 50 метра пред мен. Те се поуплашиха и заподскачаха напред. Малко по-късно пак ги мярнах, но след това изчезнаха. Макар да нямаше как да ги стрелна с фотоапарата, се зарадвах, че виждам сърни в естествени условия, толкова близо до място, където щъкат доста хора. Все пак по едно време стигнах до заветната пътека. Колената искаха да спра с тормоза над тях, но няма кой да ги чуе. Лека полека се изкатерих, поспрях на една пейка малко под билото, откъдето се откриваше чудесен изглед към езерото и околността. След кратко похапване продължих и стигнах билото. Струва ми се, че изкачването е не повече от 20-тина минути. Оттам гледката е просто превъзходна, с по-широк ъгъл на наблюдение. Не случайно за това място бях чел, че е любимо за фотографите. Слънцето все още грееше, като от вече от време на време се мяркаха облаци. По едно време се появиха момче и момиче, словенци, с които си направихме взаимна услуга - те ме щракнаха и аз ги щракнах. Единственото, което мога да желая повече, е да се появя на това място през лятото или есента.

Добрах се някак долу до езерото. Оказа се, че съвсем малко съм сбъркал мястото, откъдето е трябвало да свия нагоре.
Обратно в Блед имаше някаква забава, всички бяха маскирани и с костюми. В един магазин попитах какво е това събитие. Казаха, че е традиционен карнавал, който се провежда обикновено по това време на годината. По-късно в Любляна разбрах, че това е карнавалът, който в католическия свят се празнува 40 дни преди Великден.

За малко да забравя, че бях чел за Бледските крем пити, които били уникални. Добре че видях една табелка до един ресторант. Реших да пробвам. Влезнах и си поръчах чай с крем пита. Определено си заслужаваше! Ако някой има път към Блед, нека не пропуска това удоволствие. Кремът просто е чудесен!

С това общо взето се изчерпа денят. Проверката в Google Земя по-късно показа, че съм изминал малко над 20 км. Време беше за завръщане в Любляна. Щракнах някой последен кадър около автогарата, докато чакам. Тръгнах си с желанието да дойда пак някой ден.

Пещерата Постойна (Postojnska jama)

След посещението до Шкоцянската пещера се амбицирах да посетя и другата известна словенска пещера - Постойна, намираща се също в платото Крас. Намира се на около 50 км от Любляна и на около 35 км от Триест. Тя дори е по-голяма и по-известна от Шкоцянската. За Постойна бях чувал и преди, докато Шкоцян беше нещо съвсем ново за мен. Общата дължина на галериите на Постойнската пещера е 20 километра - най-голямата в Словения. Освен това маршрутът, който е отворен за туристи, е 5,3 километра, по което Постойна държи първото място в света. Та реших и аз да се наредя в калабалъка и да видя какво пък толкова й харесват. :-)

Направих проучване как е най-добре да стигна до там и изборът ми се спря на влак. По направлението Любляна-Постойна минават сравнително често влакове, понеже Постойна се намира на линията за Копер - пристанищен град в Словения и, според информациите, които чух тук, най-голямото пристанище на Адриатическо море от известно време насам.
Взех си билет отиване и връщане и това ми струваше по-малко, отколкото очаквах - 8,60. По принцип влакът в Словения е по-евтиният начин за придвижване, подобно на България. Обаче пътниците са доста малко. Оказва се, че поради малките разстояния в Словения, невисоките цени на бензин и дизел, и защото влаковете и автобусите доста обикалят, преди да те откарат накъдето си тръгнал, хората предпочитат да пътуват със собствените си автомобили.
Иначе самите вагони са прилични, доста подобни на по-новите такива у нас, дошли втора ръка от Германия. Поне такова беше положението във влака, в който аз пътувах.
Тръгнах сутринта, за да имам достатъчно време да хвана влизането в пещерата в 12 ч. Зимно време другите часове са 10 и 15 - едното прекалено рано, другото твърде късно за мен. На отиване освен мен в купето за 6 души имаше и едно момиче и една по-възрастна жена.

По време на пътуването единственото нещо, което правех, бе да зяпам през прозореца. Този път времето беше слънчево и ясно, макар и студено. Най-после да мога да видя нещо, намиращо се на повече от няколкостотин метра. След малко по-малко от час влакът стигна Постойна.
От Google Земя знаех къде горе-долу се намира пещерата. Противно на информацията, която присъства към днешна дата в българската Уикипедия, пещерата се намира на около 1,5 километра от Постойна, от гарата се стига за не повече от половин час бавно ходене. Самата Постойна е малък град, около 15 хиляди жители, и в него няма кой знае какво да се гледа, особено в неделя. Даже туристическият информационен център беше затворен.
Лесно намерих пътя, освен това си има и табели. Още в самото начало, на една безлюдна уличка (те всички през този ден бяха такива) видях паркирал автомобил с благоевградска регистрация. :-) Не спим, не спим... :-) Стигнах до пещерата повече от час преди времето за вход и убих времето в разглеждане на едно магазинче и предимно в двоумене какво точно да посетя. От предния ден се бях подготвил за цените от сайта на компанията Turizem Kras, която се грижи за привличане на туристи в пещерата и региона. Така и не бях решил още обаче. Освен посещение в пещерата за 20 евро, се предлага и посещение в намиращия се точно до нея (и всъщност част от нея) вивариум, в който би трябвало да мога да разгледам различни видове пещерни животни. Такова нещо не бях виждал до сега и ми се струваше интересно. Цена - 6 евро, а ако е в комплект с пещерата, сумата е 25. Другата забележителност наблизо е Predjamski grad или Предпещерният замък, който обаче е на 9 километра на север. Чудех се дали да не се опъна пеша до там, понеже транспорт нямаше (освен такси) и после да се върна за посещението на пещерата в 3 часа. Там освен замък, по името му си личи, че има и пещера. Тя обаче е затворена за посещения от октомври до април. Здравият разум надделя и не хукнах да правя щуротии. Взех комбинацията пещера-вивариум.
А опашката за билети ставаше все по-голяма и по-голяма. Да не повярва човек! Покрай мен се носеше реч на словенски, английски, италиански... даже ми се стори, че чух и българска някъде.
До касите имаше и пилони със сума ти знамена на различни държави. Нашето, уви, така и не го открих сред тях.
Друго неприятно нещо, което забелязах до касите, беше уведомлението на няколко езика, че снимането в пещерата е забранено. Тюх! И тука ли! Какво да се прави, ще се съобразявам...






Стана време да се влиза в пещерата. Очите ми направо се уплашиха - сега опашката беше още по-голяма. А самият вход на пещерата изглеждаше като че ли ще влизаме в някакво учреждение, или може би театър. Два етажа, красиви арки, над тях скулптура с годината на построяването. Под годината изваяно човешко лице, върху което има шлем, наподобяващ крила на прилеп. Под най-горния етаж голям надпис "Immensus ad antrum aditus". По-късно разбрах, че това трябва да значи "Влез, пътнико, в тази необятност". Отстрани в скалите сложена плоча с надпис "Вход" на шест езика - словенски, още някакъв славянски (най-вероятно сръбски), италиански, немски, английски, френски. А над самата входна врата същият надпис информира посетителите само на четири езика, без сръбския и английския.
След прекрачване на прага се озовахме в някакво антре, където вече започнах да имам чувството, че съм на някаква гара или в метро, заради часовника на стената, който показваше и датата, и изумително много прилича на часовниците на гарата в София, а даже още повече на тези в НДК.




След това един по един прекрачвахме друга врата и всеки биваше изненадван от една светкавица като от фотоапарат, само дето фотоапарат нямаше. Само няколко метра по-нататък обаче всеки биваше документиран от фотограф как влиза. Явно първата светкавица е за предотвратяване на ефекта "червени очи". :-)
След което чувството, че съм в метро, почти напълно взе да доминира, понеже стигнах релсите на влакчето, с което започва (и завършва) посещението в Постойнската пещера. Положени са още през 19-ти век. Наличието му се обуславя от факта, че пещерата в голяма част е хоризонтална, без почти никаква денивелация. Над тунела, в който щяхме да влезем малко след потеглянето, имаше същият часовник като в антрето. А на стените покрай влакчето, както си му е редът, имаше рекламни пана. Сякаш съвсем скоро щях да се отправя към Опълченска, да речем. :-) Е, само дето мащабите са по-малки от едно истинско метро. Снимки от тази картинка обаче нямам, понеже не посмях да се изцепя, изваждайки фотоапарата, въпреки че още не бяхме в пещерата.
На задната страна на всяка облегалка има надпис с определен цвят и определен номер, приканващ всеки да запомни цвета и номера, за да може по-лесно да си намери снимката като излиза. Ясно. Значи и тука те дебнат и те щракват, без да усетиш, за да те изкушат да поолекнеш още.

Влакчето потегли. Изживяването е вълнуващо. :-) Наоколо се заредиха всякакви чудесии - кули, стълбове, завеси с най-фина изработка... В началото, съвсем близо до входа, всичко беше до голяма степен черно, очевидно заради огньове, палени от обитатели още от предписмени времена. След няколко минути наближихме спирката, откъдето обиколката трябваше да продължим пеша. И с учудване видях, че жената, седяща точно пред мен, си извади видеокамерата и започна да снима. Само секунди по-късно, точно преди да спрем, видях сред вече чакащите, навярно пристигнали с по-ранен влак хора, още няколко души да размахват фотоапарати и да ги използват по предназначение. Че даже някои и светкавици мятаха. Те ти, булка, Спасовден! Хмм... Значи явно тая забрана, дето я четох на касите, има същата функция като бостанското плашило - всеки, който е наясно с факта, че това е просто плашило, може на воля да си папка всякакви вкусотии. Я чакай аз да разтегна и моя обектив! В началото гледах да не се мяркам много-много пред погледа на екскурзоводите, някак неудобно се чувствах все пак. Но май никой друг не изпитваше такива терзания, затова се поуспокоих. И се започна едно снимане... А да се снима има какво! То добре, че апаратът ми позволява снимане с висока светлочувствителност, иначе щях да направя хубави мазаници.

Още в началото направи впечатление размерът на залите. Като гледаш колко народ се е скупчил и не вярваш, че си под земята. Е, по обем на залите Постойна не може да се мери с Шкоцян. Но все пак е голяма!
Малко по-нататък от спирката, в едно от разширенията, е мястото за събиране на различните групи по езиков принцип, като мястото на всяка е обозначено със светеща табелка - словенски, английски, италиански и немски. До всяка табелка имаше значителен брой хора. Аз се ситуирах в английската група, макар че ако имаше китайска, можеше и в нея да се изтипосам. ;-P Групите се заредиха една по една, за да не си пречат по пътя. Тук вече пещерата не беше хоризонтална, а имаше изкачвания и спускания. Нашият екскурзовод ни обясни, че пещерата всъщност е на две нива, издялани от реката Пивка, която сега тече в долното ниво и ние ще я видим чак на изхода/входа.





Тръгнахме надолу по една виеща се като змия пътека и стигнахме до един мост. Нарича се Руския мост, защото е строен от руски затворници по времето на втората световна война. Отдолу пропаст, но сравнително плитка и не много широка. Дълго време не се е знаело какво има от другата страна, докато едва в по-ново време, 20-ти век, ако не се лъжа, била намерена една пукнатина и през нея било достигнато ново разклонение, което нарекли Лепа яма. Епа верно си е лепа! Формите тук наистина някак по-различни от другите, по-красиви, по-бели. В нея има и зала, в която човек лесно може да огладнее - стаята на спагетите, наречена така заради характерната форма на сталактитите, висящи като спагети от тавана. Лепа яма е била без изход, но са направили изкуствен тунел. Точно преди него екскурзоводът пита дали до сега ни харесва. Няколко души отговориха утвърдително. Що за въпрос, то си беше ясно, че ни харесва. После продължи с шегичката, че сега сме били точно на средата на маршрута и, ако не ни харесвало, можело да се върнем обратно. :-D Майтапчия! След като се мине през тунела, се достига до участък, който след малко извежда под Руския мост - направили сме спирално движение.
На няколко пъти минавахме през участъци, в които са ставали и вероятно ще стават срутвания. Там сталактити и сталагмити почти липсват.
Малко след Руския мост стигнахме до символа на Постойнската пещера - сталагмит, наречен Брилянтът.











По едно време покрай мен чух българска реч. И тука не бях единственият българин! Мъж и жена, може би малко по-възрастни от мен, бяха точно на 2-3 метра от мен, когато ги усетих. Тъкмо се чудех дали да не ги заговоря и стигнахме до мястото, където приключваше обиколката - концертната зала. Тук гидът ни каза да се поразшетаме, да поразгледаме, и се разделихме по живо по здраво. Всеки хукна нанякъде и така и не заприказвах сънародниците.
От името на залата става ясно за какво се използва. Тук наистина са се провеждали концерти. Това е най-голямата зала в пещерата. В този ден в тази зала нямаше концерт, а нещо далеч по-древно и примитивно. Скелет на динозавър. Като го видях, се сетих, че бях виждал в Любляна реклама на билборд, че ще има нещо с динозаври в Постойна. Но го бях забравил. Оказа се, че посещението ми съвпада със събитието. Това вероятно обяснява и наистина големия брой посетители. Чуваха се някакви звуци, съответстващи на природата на гигантското създание, сякаш си в Джурасик парк. Картинката допълваха светлини със сменящи се цветове. Сума ти малчугани се бяха струпали около скелета и се дивяха. Полюбувах се и аз за малко, колкото да щракна някой кадър.
Освен това в тази зала има и магазин за сувенири. Не стига този отвън, ами и в самата пещера!
Насочих се към влакчето. Май бях сред последните излизащи. Обаче и след мен никнеха хора, сякаш са се крили някъде. Или пък концертната зала е толкова голяма, че нямаш реална представа за количеството народ. Като се събраха достатъчно хора, потеглихме. Пътуването с него завърши на малко по-различно място, отколкото започна, може би на около 50-тина метра встрани, като няма пряка видимост между двете места. Тук река Пивка влиза под земята.





На изхода бяха окачени купища снимки - от влизането в "метрото" и от пътуването с влакчето. Хитреци!

Беше време за вивариума. Точно до сами я вход посетителите посреща скелет на пещерна мечка. Първо в пристройка преди да се влезе в тази част от пещерата, предлагаха прожекция на филм за историята на региона Крас, как са се формирали всичките тия варовици и дупките в тях, на които така се дивим. Предлагаха слушалки със звук на английски за тези, на които словенският не им е силна страна, сиреч за мен. Филмът не беше много дълъг, но беше интересен. Започваха разглеждането още от Пангея, мина се през Лавразия и Гондвана, бурните процеси в района на днешното Средиземно море и образуването на варовика на морското дъно, който по-късно бил изнесен на сухо. И ей го на днешен Крас с пещерната мечка (изчезнала вече) и многообразието от други животни! Пещерната система на Постойна в тандем с тази на Планина (намиращо се наблизо селище) държи първото място в света по брой на видовете животни, живеещи вътре - 84 вида! Подгласникът е с цели 24 вида по-малко. В топ 10 присъстват 4 пещери в Словения, а в топ 20 се включва и пети словенски представител.
След края на прожекцията беше ред на самия вивариум. Даваха на всеки посетител фенерче, понеже светлината вътре не беше достатъчна, за да се видят всички твари, огромната част от които са миниатюрни. Интересно е да се види и това и не съжалих, че се охарчих с 5 евра отгоре. Гадинките бяха разположени в нещо като аквариуми и до всеки имаше табла с информация за съответния вид. Имаше разни охлювчета, паячета, мекотели. И почти всичко това без никаква пигментация - нещо ненужно под земята. Най-впечатляващ обаче си е Proteus anguinus - земноводно, наподобяващо гущер и змия, дълго около 20-30 см. Няма очи, но има някакви израстъци там, където трябва да са ушите, и наподобяващи израстъците по гърба на Годзила. Няма очи, но като светнах с фенерчето там, където някога на предшествениците му са се разполагали такива, иначе стоящото неподвижно животинче помръдна леко, сякаш беше усетило нещо, което никога не беше усещало, някакъв смътен отдавна забравен спомен го беше навестил.
В заличката с животните има и още едно нещо, което привлича вниманието - надписите по стените. В миналото при посещенията на пещерата хората с удоволствие оставяли подписа си, за да го увековечат. Най-старият, който се разчита днес, е от 1213 г. По-старите вече не се четат поради натрупване на нов варовик върху им. Днес вече е забранено да се драска по стените, защото се смята, че така пещерата може да бъде увредена.


Освен това за посетителите на вивариума се полагаше и една брошурка с интересна информация както за животните, така и за образуването на пещерата.
Същият гид, който водеше английската група в пещерата, беше се ситуирал на информацията на вивариума и ми съдейства за намирането на инфо кога има влакове за Любляна. Благодарих му и се запътих към гарата. По пътя щракнах още някой друг кадър.




Влакът дойде с 1-2 минути закъснение. Успях да си намеря съвсем празно купе. Това потвърждаваше информацията, че словенците не ползват много-много обществен транспорт за междуселищни пътувания. И ми даде възможност да си се дивя на гледките от прозореца и да си развявам апарата през прозореца. :-)




Е, двете най-забележителни пещери в Словения вече са отметнати. :-)
Постойна може би е по-популярна заради това, че е най-голямата в Словения пещера, че вътре е единственото метро в Словения :-), че наблизо има и замък, под който също има пещера, навярно трябва да се споменат и усилията на Turizem Kras да направи пещерата възможно най-атрактивна, макар че може би прекалено се заиграват. Въпрос на гледна точка. Разбира се, не може да се отрече, че пещерата е красива. Сякаш е създадена, за да бъда показвана. Богатата фауна също е нещо уникално и вивариумът е съвсем на място, иначе обикновеният посетител не би разбрал нищо от тези над 80 вида животни. Ако трябва да съм честен, красивите пещери по света са много. Именно фауната според мен отличава Постойна. И влакът... и той също.
Докато Шкоцянската пещера е по-дива, по-първична, необуздана (иска ми се да е вярно и определението необуздаема). Залите на Постойна бледнеят пред пространствата в Шкоцян. В допълнение на това са Мала и Велика долина отвън. А особено пък ако човек не си пада по навалицата, тази пещера става още по-привлекателна.
Понеже не са много далеч една от друга, най-добре е човек да ги види и двете. :-)

Още снимки може да видите тук.